ПЕТЪР ДИМИТРОВ

Минутата бе 93-та. Оставаха по-малко от две до края на мача. Поредното отчаяно центриране в наказателното поле на „Атлетико“ (Мадрид), което защитниците в „червено-бяло“ приемаха с въздишка. И с увереността, че ще неутрализират, подобно на десетките преди това по време на целия мач. „Бяла“ безпомощност в атака - това бе финалът за „Реал“ в Лисабон. А „Атлетико“ не се страхуваше, отбиваше всички удари и сякаш можеше да издържи и три мача на това темпо.

И тогава, само за един миг, всичко се промени. Перфектната защита на „дюшекчиите“ се пропука, Серхио Рамос вкара марков гол с глава, резултатът стана 1:1. „Реал“ успя да изравни по-най абсурдния начин срещу отбора с най-здравата отбрана в Европа. Останалото е история, чиято последна точка сложи Кристиано Роналдо с гол от дузпа в заключителните минути на продълженията - 4:1. Десета титла за „Реал“ (Мадрид)!

Във футбола минута е много, а дори 90, че и 120, може да се окажат малко. Затова тази игра е толкова велика, както гласи клишето. След над 60 мача през сезона, в които „Атлетико“ се бореше на три фронта, и успя да спечели титлата в Испания, стигна до полуфинал за купата, до финал в Шампионската лига без загуба, след всичко това в последната минута от сезона „дюшекчиите“ рухнаха. Физически и психически. Още при гола на Серхио Рамос целият стадион, а и милионите пред телевизорите, вероятно вече предусещаха какво ще се случи накрая и кой ще ликува. Заслужено или не. Но победителите не ги съдят. Затова още веднъж - честито на „Реал“ (Мадрид), първия клуб с двуцифрен брой корони на Европа!

Победата на „Реал“ в този мач е плод най-вече на историята, не толкова на представянето на "белите" в самата среща. В редовното време „Атлетико“ бе по-добрият отбор, имаше ясна идея как да стигне до успеха и бе толкова близо до него. Докато „Реал“ се чудеше как да стигне до гола, оплиташе се в мрежите на собствената си безидейност, но накрая спечели заради звездите си, заради дългата скамейка, която издържа на маратонския сезон. 

След 60-ата минута на терена имаше само един отбор и той бе с бели екипи. В продълженията пък „дюшекчиите“ сякаш спряха да играят. Футболистите с „червено-бели“ фланелки просто нямаха сили за повече. Те бяха и без голямата си звезда Диего Коста, което прави постижението им във финала още по-грандиозно! Нека поне веднъж си затворим очите за победите, купите и статистиката, и ги отворим за героизма във футбола, за успехите, които остават в сянка.

И които, за жалост, историята рядко помни. Както не си припомня тройният провал на „Байер“ (Леверкузен) с Димитър Бербатов в състава си през 2002 г., националният отбор на Унгария на световното първенство през 1954 г. и още много, много други „провали“. Нека си спомняме за „Атлетико“ (Мадрид) на Диего Симеоне през сезон 2013/2014, защото подобeн феномен може и да не се случи отново в близките десетилетия.

Като си говорим за история нека кажем, че традицията по-големият клуб да печели финалите, противопоставящи отбори от една страна, се запази. Това се случва за пети пореден път в Шампионската лига и втори за „Реал“ - след 3:0 над „Валенсия“ в Париж през 2000 г. Впрочем тогава „прилепите“, подобно на „Атлетико“ вчера, стояха като равен с равен срещу именития си съперник и дори го надиграха, но големите клубове доказват, че са големи в големите мачове. „Реал“ е изиграл 13 финала в ШЛ и е спечелил 10 от тях. „Атлетико“ и „Валенсия“ имат по два, като са загубили и двата.

Успехът е и намигване на съдбата към треньора на шампионите Карло Анчелоти, участник в най-голямата драма в историята на турнира - през 2005 г. в Истанбул, по време на сблъсъка между неговия „Милан“ и „Ливърпул“, когато "росонерите" поведоха с 3:0, но допуснаха 3:3 след почивката и после паднаха с дузпи.

А днес Карлето вече е най-успешният треньор в историята на ШЛ с три купи - две с „Милан“ и една с „Реал“. Самото достигане на финала от неговия колега Диего Симеоне също е успех. Аржентинецът се превърна през този сезон в най-желания треньор в целия свят. Лятото ще покаже накъде ще поеме Ел Чоло, а може и да остане на „Висенте Калдерон“.

Накрая една тъжна констатация. Финалът в Лисабон бе драматичен, емоционален и в него имаше цели пет гола. Самият футбол, показан от двата отбора обаче, бе далеч от очакванията. Жестока битка в средата на терена, множество нарушения и безидейност в атака, когато срещу теб са се изправили два защитни вала. Това, разбира се, не е новина, но е важно да се замислим кое ни носи повече радост - финалът, в който всичко е сметки, или мачовете преди това, в които има далеч повече футбол?