В Деня на театъра зададохме „Въпросите на Площада“ на един театрал – от онези, които оказват съпротива на чалгата и пошлостта. Милен Миланов, директор на Фондация „Аскеер“, приема творчеството като мисия. За него будителите „не само са върховни изразители, еманация на българския национален дух, но и практици, прагматици, създатели на значими и неотложни обществени блага, отместващи граници“. Актьорът смята, че днес, когато съсловието е разтърсвано от протести срещу проблемите в системата на българския театър, е неотложна появата на „нови хоризонти и стратегии за българската култура“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– То е в крак със съвремието, което много често го изхвърля от времето. Слава Богу, има блестящи изключения.

През въздържанието от равнопоставено благо, през отказа от конюнктурност и казионност обезпечаваме вездесъщието на вкуса и обозначаваме своите резултати. Мярата е да оказваш съпротива на чалгата и пошлостта, на посредствеността и добре познатото – през изкуството в себе си и отвъд теб, през споделеното творчество, което сам изявяваш, и онова, което съпреживяваш, изявявано от другите. Тази роля не е лесна, нито благодарна и привлекателна поради недълговечния творчески живот на театрала. И затова е мисия.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– О, да! Като започнем от творчеството на Ботев…, минем през Яворов, Дебелянов, Лилиев, Багряна, Йовков…, та до Радичков, Валери Петров, Емилиян Станев, Вера Мутафчиева, Николай Кънчев…

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– За жалост, но обяснимо невинаги най-влиятелните са най-значимите.

– А кои са недооценените?

– Правило ми е впечатление, че в България няма късно открити творци като Кафка например. От тази гледна точка мисля, че ние имаме проблеми с оценката, а не с недооценяването.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Да. И какво от това? Един от пътищата към забравата е славата.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– За да не навлизам в чужди територии, ще посоча събития, към които съм съпричастен. През 1966 година в Театъра на армията Асен Шопов прави първата си постановка – „От ума си тегли“ от Грибоедов, а сега, след 50 години, на същата сцена ще излезе негова премиера по „Тайната вечеря на Дякона Левски“ от Стефан Цанев. Очаквам това полувековно събитие!

Очаквам срещата със зрителите в Лондон , Женева, Цюрих, Церн… на спектакъла на ТБА „Емигранти“ от Мрожек с режисьор Диана Добрева.

Очаквам двадесет и шестото издание на наградите „Аскеер“. Доброто очакване е отстояването на позиции, то те прави отговорен.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Не мога да предвидя посоките и резултатите, но откриването в НДК на Театър „Азарян“ безспорно е събитие. И цялостните преобразувания там в полза на културата. На добър час!

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– „Сиела“, „Изток-Запад“, „Жанет 45“.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Както казах по-горе, занимаваме се с мисия. За будителите времето решава. Те не само са върховни изразители, еманация на българския национален дух, но и практици, прагматици, създатели на значими и неотложни обществени блага, отместващи граници. Днес съсловието е разтърсвано от протести против бедите в системата на българския театър и перспективата ще положи своето клеймо. Необходими са нови хоризонти и стратегии за българската култура и те трябва да се разкрият и проявят неотложно.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Отново ще се огранича с театралното изкуство и култура. Леон Даниел, Любен Гройс, Крикор Азарян, Димитър Гочев. Епохи!

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Специална – не знам, но адекватна – да. Не само към „класиците“, към „младите“, към „старите“… Държавата трябва да има цялостна политика към духовната сфера. Това й е работата.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Не са изковани критерии. Въпрос на влияние върху всички епохи, съдържащо евристично естетическо предчувствие за бъдещето. И тук времето решава.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– За жалост, няма. Най-малкото не е по същество и не е движеща сила.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Предразсъдъци имат, но не страдат от тях. Впрочем, като всички.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Никоя. Тъй нареченото масово изкуство се отнася пренебрежимо леко към темите.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Напротив, надпреварват се да коментират. Въпросът за задълбоченост и просветеност е отделен разговор.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Определено, както и в „големите култури“. Но те имат и са имали способността да извличат от дълбоките травми вдъхновение. Сигурно защото не се фиксират в травмираността си.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Няма обяснение. Няма оправдание.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“

– Не сме народ… Народе????

Площад Славейков.