ШОН МАКМИКИН

Съдейки по съобщенията на информационните издания, появата на „Ислямска държава“ е предизвикала картографска революция в Близкия изток. Сега, когато границите на Сирия и Ирак започнаха да се променят, журналистите си спомниха легендата за споразумението Сайкс-Пико, подписано през май 1916 г., в рамките на което Великобритания и Франция уж са разделили между себе си Османската империя.

В този смисъл военната намеса на Русия в сирийския конфликт, който изтласка САЩ и техните съюзници на заден план, символизира края на епохата на западно влияние в Близкия изток, забивайки последния пирон в ковчега на Сайкс-Пико. Рядко толкова силно се е злоупотребявало с историята. В действителност нито една от спорните постосмански граници в Близкия изток не е била установена в рамките на споразумението Сайкс-Пико през 1916 г.: нито печално известната граница между Ирак и Кувейт, която през 1990 г. беше пресечена от армията на Саддам Хюсеин; нито границата, отделяща територията на Палестина от Йордания и Сирия; нито изключително спорната и все още не закрепилата се до край граница между Палестина и Израел, установена през 1948 г.; нито, ако се обърнем към по-съвременните примери, границите между Сирия и Ирак.

Най-очевидният пример в последно време стана Мосул, иракски град, превземането на който през юни 2014 г. позволи на лидера на „Ислямска държава“ Абу Бакр ал Багдади да се провъзгласи за Халиф Ибрахим, и който според споразумението от 1916 г. беше включен във френска Сирия. Журналистите правят още по-груба грешка, наричайки това споразумение за разделянето на Османската империя изключително и само френско-британски договор, изпускайки ролята, която е изиграла Царска Русия и нейният външен министър Сергей Сазонов. Окончателните условия на споразумението, по-точното название на което трябва да звучи като споразумението Сазанов-Сайкс-Пико, са били изработени в руската столица Петроград през пролетта на 1916 г. на фона на съкрушителните победи на Русия над османските турци в Ерзерум, Ерзинджан, Батуми и Трабзон /британците са претърпели унизителни поражения при Галиполи и в Ирак, където техните експедиционни войски са били принудени да се предадат/. Превземането на североизточна Турция през 1916 г. е донесло на Русия – за разлика от нейните алчни съюзници – голяма част от тези територии, за които тя е претендирала, освен Константинопол /руснаците го наричат Цариград/, който е трябвало да се завоюва.

В началото на 1917 г. Царска Русия вече се е подготвяла да завладее скъпоценностите в короната на Османската империя, включително Константинопол, проливите Босфор и Дарданели, Армения и Кюрдистан – всичко това й е било обещано в съответствия със споразумението Сазонов-Сайкс-Пико. Паралелно с черноморското крайбрежие руските инженери са строили железница от Батуми за Трабзон, превърнал се в база за снабдяване, която руските войски са се подготвяли да използват по време на пролетното си настъпление срещу Сивас и Анкара. Тъй като Русия на практика напълно е контролирала Черно море, тя се е подготвяла да нанесе удар по Босфора с участието на военно-морски десант. Тази операция е трябвало да бъде оглавена от специално създадения за целта Цариградски полк. Виждайки, как нейните съюзници са се опитали да завземат столицата на Османската империя по време на своята Дарданелска операция през 1915 г. /когато Сазонов за пръв път заявява за суверенните претенции на Русия спрямо Константинопол и проливите Босфор и Дарданели/, Русия вече се е подготвила да спечели този приз сама, когато времето позволи – т.е. през юни или юли 1917 г. Но събитията са се развили по друг начин.

След Февруарската революция през 1917 г. в руската армия и флот започват бунтове. Те обхващат включително и Черноморския флот, който е трябвало да нанесе удара. Малцина знаят, че в деня /4 април 1917 г./, когато министърът на външните работи на временното правителство проф. Павел Милюков за пръв път предизвиква гнева на Петроградския съвет и болшевиките, отказвайки да се отрече от териториалните претенции на Русия към Османската империя, Босфорът е доближен от ескадра руски кораби, включваща линейни крайцери, кораби за борба с подводници и три самолетоносача, от които самолетите са излитали, за да разузнават от въздуха отбранителните съоръжения на Константинопол.

Русия се отказва от плановете си за завземана на Константинопол едва, когато командващият флота адмирал Колчак изхвърля своята сабя зад борба по време на бунта от 21 юни. Дори след като „моряците революционери“ поемат контрола над Черноморския флот, руските ударни десантни сили дебаркират на турското крайбрежие на 23 август 1917 г., за да нанесат последният удар на стария Цариградски полк.

След идването на власт на болшевиките в Русия страната се потапя в гражданска война, която я изтощава и оставя във властта на Германия. Подписвайки мирния договор от Брест-Литовск през март 1918 г., Русия се отказва от своите претенции към Армения, Кюрдистан, Константинопол и проливите, слагайки край на споразумението Сазонов-Сайкс-Пико от 1916 г. На сцената се появяват нови претенденти за тези територии, Италия и Гърция, тук не включваме местните играчи: еврейски, арабски и арменски отряди са присъединени преди всичко към британската армия на генерал Аленби, която атакува Палестина и Сирия. Именно тази армия заедно с експедиционните войски на Италия, Франция и Гърция, изпратени там след войната, а също така турските националисти, които се събират в Анкара под водачеството на Мустафа Кемал, за да им се противопоставят, ще определят окончателните постосмански граници в хода на серия малки войни от 1918 до 1922 г. Макар отказът на Русия през 1918 г. да е възприет с радост от останалите играчи, искащи да отхапят парче от османските територии, той не донесе положителни промени за региона като цяло.

В отсъствието на руските сили, които можеха да следят за реда и изпълнението на условията на договора, Съюзниците предлагат руския дял на САЩ през 1919. Те вече го наричат мандат. Но Сенатът отхвърля Версайския договор, лишавайки това споразумение от всякаква сила. Без подкрепата на руските и американски войски, които можеха да послужат като „силов инструмент“, Съюзниците трябва да се опрат на по-слабите посредници, такива като италианците, а също така местните гърци и арменци, което довежда до стремителен ръст на недоволството сред мюсюлманите и началото на турската съпротива оглавена от Мустафа Кемал. Арменците, гърците и кюрдите можеха само да съжаляват за вакуума, който оставят след себе си изтеглилите се руски войски. В резултат те трябваше да се изправят сами срещу яростта на турците. Съветска Русия се върна в Близкия изток достатъчно бързо и не на последно място в качеството на ключов дипломатически партньор на Мустафа Кемал по време на войната му срещу Запада и неговите посредници през 1920-1922 г. Когато Студената война започна да набира обороти през 1946 г. Сталин се опита да си върне Карс и Ардаган, както и проливите и тези стъпки заедно с изтеглянето на англичаните от Гърция, Турция и Палестина доведоха до появата на доктрината Труман.

Страхът от повторение на опасния период от 1917-1918 г. се появи след краха на съветския режим през 1991 г. Тогава Москва се концентрира върху вътрешните си проблеми и се изтегли от Близкия изток, поставяйки началото на периода на хегемония на САЩ и Запада в този регион. Резултатите се оказаха също толкова печални, както и резултатите от борбата за Близкия изток в периода 1918-1922 г. Загубилата и обедняла Русия не можа да изрази своите възражения по време на Първата война в Персийския залив през 1991 г. и не можа да стигне по-далеч от гневните изявления по време на Иракската война от 2003 г. Възстановяването на силите и моралното състояние в годините на управление на Владимир Путин неизбежно доведе до нейното завръщане в Близкия изток, който тя в действителност никога не е напускала.

Завръщането на Русия в този регион заедно с откритото негодуване на Турция по повод на нейната намеса в сирийския конфликт възкресява исторически модели, които са много по-стари от споразумението Сайкс-Пико. В течение на много столетия Османската империя е била основна сцена за реализирането на имперските амбиции на руските царе и руснаците са били най-страшният враг на турците. До голяма степен Кримската война /1853-1856/, в която взеха участие някои западни държави /Великобритания, Франция и Пиемонт-Сардиния/ и която стана начало на свещената война на Османската империя срещу царете и имаща за цел да попречи на руснаците да осъществят своите амбиции в Близкия изток, е много по-подходяща аналогия за днешната криза в Сирия, отколкото псевдоисторическите митове от 1916 г. Време е да изхвърлим легендата Сайкс-Пико в кошчето за боклук, където й е мястото.

Шон Макмикин е професор по история в Бард колидж и автор на книгата „Османският ендшпил: война, революция и раждането на съвременния Близък изток, 1908-1923 г.“. Неговият анализ е публикуван от Кралския институт за международни отношения Чатъм Хаус. Препечатваме го от БГНЕС.