Как българските художници изгубиха битката с тоталитаризма

ЕМИЛ ГЕОРГИЕВ

Опит за изследване на творческата съпротива срещу тоталитарното завладяване на изкуството и почти пълното му превръщане му в лакей на господстващата БКП може да се види в Софийската градска художествена галерия през следващите близо 3 месеца.

Изложбата проследява историята на една неравна битка, в която от едната страна е държавата, превзета от верните на Москва комунисти, разгърнали цялата мощ на съдебната система и репресивните органи – а от другата са творците, въоръжени с четки и таланти. Случилото се, особено в първата част на разглеждания период – от 1944 до 1985 г. – е подобно на случая с карикатуристите от „Шарли Ебдо“, но е продължило – макар и със затихваща интензивност над 40 години и е в неизмеримо по-големи, държавни мащаби.

Карикатури на Райко Алексиев, заради които е убит след 9 септември 1944 г.

Историята е разказана чрез оцелелите платна, скулптури, карикатури, но и в много текстове, също и документи от архивите на Държавна сигурност, които изясняват и обогатяват пейзажа в културата след 1944 г. у нас. Материалът е достатъчен за основата на научно изследване – и такова най-вероятно ще се е появи в близко бъдеще. Изложбата ще бъде съпроводена от дискусии и прожекции на филми, свързани с изследвания период.

„Част от тази история познаваме добре, друга не чак толкова“, заяви на откриването авторът на проекта, изкуствоведът Красимир Илиев. Той е наредил малка, облицована в черно зала в дъното на дясната част на галерията, където бяха за първи път са показани доноси, милиционерски протоколи и части от досиета на известни художници. А на стената в голямата зала срещу входа, под начертана червена линия и малко по-ниско от останалите, са закачени картини, които в определени периоди не е било възможно да бъдат показвани, защото не съответствали на партийната червена линия. В тази група попадат дори картини на Владимир Димитров-Майстора.

Още в първите дни след 9 септември 1944 г. някои от най-известните художници са арестувани. Повечето от останалите ентусиазирано се втурват да участват в пропагандните кампании на новата власт – поради идейна убеденост, наивна вяра, по принуда или от меркантилни съображения.

Никола Танев, „Манифестация по случай обявяването на републиката“, 1946 г. Статуята на площада е проект от гипс, поставена е временно, но преди да бъде изваяна почива Георги Димитров и на мястото решават да му издигнат мавзолей.

В периода до 1956 г. идеологическият натиск, налагащ социалистическия реализъм, става толкова жесток, че част от истински талантливите художници се виждат принудени да спрат да творят. С лекото отпускане на клещите на режима следва време на мъчително, а за доста от тях и невъзможно възстановяване.

За разлика от ислямските терористи, партията не се е задоволявала само да забранява окарикатуряването на своите (партийни) божества. Съветските другари са разработили стройна система, прилагана безпрекословно и у нас какво трябва да се рисува и как. Най-високо в арт йерархията стоели портретите на вождовете.

Фактите говорят, че повечето художници приемат наложените им правила. Но има личности, които остават верни на себе си и отказват да се приобщят. Борис Денев, а по-късно и Иван Георгиев-Рембранда, спират участието си в художествения живот. Христо Явашев, а след него и Любомир Далчев бягат на Запад, Кирил Петров, Лика Янко, Галин Малакчиев в различни периоди се затварят в себе си. Тодор Цонев рисува тайно своя карикатурен летопис на тоталитаризма, а Генко Генков живописва като луд и псува…

Христо Явашев, „Селяни почиват на полето“, рисувана преди да избяга от България

Иван Кирков, „До брега“, 1961 г.

Тодор Цонев, „Сближението“, 1976 г.

Бунтуването срещу принципите на социалистическия реализъм е също форма на вътрешна съпротива, възможна във втората част на изследвания период. Някои щастливци успяват да „узаконят“ бунта си като Златю Бояджиев, Атанас Пацев, Димитър Казаков… Може би е имало и други, за които още не знаем.

Ако изложбата, озаглавена „Форми на съпротива 1944 – 1985“ се беше случила по-рано, вероятно щеше да предизвика нечуван скандал в средите на художниците и арткритиката. Днес, трийсет години по-късно, живеем в култура, в която скандалите са ежедневие и рядко имат последици. Все пак някои от героите са живи и дори продължават да бъдат фактори в обществения живот – така че можем да очакваме и реакции. Премълчаването ще е знак на съгласие.

След откриването на „Форми на съпротива 1944-1985“, вече навън – пред залата, трима известни с чувството си хумор кинодейци обсъждаха, че това май е било единственото по-мащабно културно събитие през последните 20 години, преминало без присъствието на един от последните живковски министри на културата Георги Йорданов.

Александър Дяков, „Дух и материя“, 1965 г.

Илия Бешков, „Сън в зимна нощ“, 1945 г.

 Площад "Славейков"