Докато все повече държави се изправят пред въпроса как да противодействат на терористични групи като Ислямска държава (б.р авторът използва това име за „Даеш“ - б.р.), е ясно, че е доказано неефективен краткосрочният подход, фокусиран основно върху военна сила за ограничаване на противника. Усилията за изтикване на т.нар. Ислямска държава с помощта на бомбардировки или пък с укрепване и оборудване на силите за сигурност, за да бъдат държани в шах джихадистите, досега имат ограничен успех въпреки огромната си цена.

Подобни усилия са важни, но не са достатъчни. Възходът на ИДИЛ и способността й да набира бойци от региона, който преди пет години бе залят от надежди и очаквания за демокрация, изискват глобален отговор и то след като си отговорим на въпроса откъде се взе групировката. За да проработи един такъв отговор, според мен той трябва да се води от пет принципа. Те се основават на опита на Тунис като най-успешен преход към демокрация след Арабската пролет, както и на моя личен и професионален опит в тази страна и в региона в продължение на пет десетилетия. 

Първо, няма универсален подход за справяне с ИДИЛ.

По-скоро групировката може да бъде победена само с поредица от отговори, подготвяни спрямо и насочени към местните специфики. Екстремистки групировки като ИДИЛ използват технологиите и социалните мрежи, за да преодоляват границите и да набират бойци по целия свят, но техните призиви винаги дават отговор на конкретни местни оплаквания, където и да действат.

Не е съвпадение, че ИДИЛ постига най-големи успехи в набирането на бойци в обществата, които са били под диктатура в продължение на десетилетия. Гражданите на Тунис, Египет, Ирак, Сирия и Либия живяха дълго в условията на ендемична корупция, лошо управление и потисничество. Като задълбочаваха икономическото, политическо и социално изключване и неравенство, диктаторите в региона произведоха граната от насъбрани недоволства, които избухнаха под различна форма – от демократични протести и мирни призиви за промяна до насилствен екстремизъм, хаос, религиозни и граждански войни.

ИДИЛ се възползва от проблемите на Арабския свят, за да изгради собствения си образ като алтернатива. Възседна недоволството на сунитите от потисничеството на шиитите, за да извоюва подкрепа в Ирак. В страни като Тунис, където религиозното противопоставяне не е чак такъв фактор, но безработицата за хората до 35-годишна възраст премина 40-те процента, групировката се възползва от недоволството на маргинализираните младежи. По този начин ИДИЛ наслагва своята глобална идеология върху местния контекст и представя себе си като решение на местните проблеми. Ефективният отговор на това трябва да включва и насочване към местните проблеми, които значително се различават например в Ирак и в Либия, в Египет и в Йемен. Местните правителства трябва да поемат главната роля в начертаването на тези решения и да получат силна подкрепа от международната общност.

Второ, войната срещу ИДИЛ трябва да бъде не просто война срещу нещо, но и война за нещо.

ИДИЛ набира бойци като изтъква недостатъците на статуквото – корупция, несигурност, бедност, дискриминация, несправедливост – и предлага наглед алтернатива под формата на фантастична утопия, в която има върховен ред и справедливост. Това разбира се е много далеч от реалността на бруталното и разрушително управление на ИДИЛ в завладените територии.

Това послание обаче върши работа на групировката, само защото регионът не предлага много други модели за икономическа сигурност, социално и политическо включване и уважение към човешкото достойнство. Хората в Арабския свят имат нужда от истинска алтернатива, не от фалшивия избор между ИДИЛ и различните диктатури, като например тази Башар ал-Асад, която помогна за раждането на терористичната групировка. Ако Тунис успее, може да предложи такава алтернатива.

Очевидният на пръв поглед избор между исляма и демокрацията, който ИДИЛ настоява мюсюлманите да направят, просто е фалшив. Тунис, ако успее разбира се в политическото и икономическо включване на хората, може да предложи истинската алтернатива, от каквато се нуждае регионът. Страната може да покаже, че демокрацията работи и в Арабския свят и че обикновените хора също могат да имат думата в управлението. Може да опровергае любимата за диктаторите позиция, че сигурност и стабилност могат да бъдат постигнати само на цената на свободата и човешките права.

Точно за това Тунис се превърна в основна цел както на насилието на ИДИЛ, така и на усилията за набиране на бойци. Страната преживя три ужасни терористични атаки миналата година, а много млади тунизийци заминаха да се бият на страната на джихадистите. Наследството от диктатурата продължава да ни тежи – изисква дългосрочна образователна реформа, за да промениш културата от приемане на деспотизма към критическо мислене и политическо участие.

Трето, опитът на Тунис демонстрира защо разрешаването на проблема ИДИЛ не може да бъде по-малко свобода

и защо потъпкването на свободата и на религията е особено вероятно само да изостри екстремизма. През последните няколко десетилетия умерената ислямска мисъл бе потискана в страната, а официалните религиозни институции, които отгледаха умереното практикуване на религия, бяха затворени или силно ограничавани в дейността си. В това число беше и прочутият от историята университет ал-Зайтуна, който в последните хиляда години е дал интелектуални светила като Ибн Арафа, един от най-големите изследователи на исляма.

Младите хора, които са израснали по времето на диктатора Бен Али, управлявал Тунис от 1987 г. до свалянето му по време на Арабската пролет, нямат база за сравнение, за да разберат умерената ислямска мисъл и се насочиха към екстремистите. Затова борбата срещу насилието и екстремизма изисква хората да познават истинското учение на исляма, което се противопоставя на радикалните чернобели възгледи и което позволява интерпретации, съобразени със съвременния живот.

Четвърто, страните, които извършиха прехода към демокрация, се нуждаят от помощта на международната общност,

за да гарантират превеждането на демократичните идеали в устойчиво подобрение на живота на хората. Да се гарантират свободни избори и човешки права не е достатъчно. Успешният демократичен преход изисква да се изковат икономически и социални условия, при които хората да се радват на възможности, благоденствие и сигурност. Хората трябва да почувстват, че държавата спазва правата им, служи на интересите им, грижи се за общите им ресурси и, каквито и да са трудностите, работи за тях и се отчита пред тях.

Стабилността на Тунис зависи от отговорите на очакванията на хората, които повярваха в революцията. Тунизийската революция беше точно за тези неща – утвърждаване на народа като суверен, налагане на управление с участието на гражданите, както и икономически ръст, от който те се възползват. След два успешно проведени свободни и честни избора и мирно предаване на властта, Тунис сега се насочва към смели икономически реформи и инвестиции в големи проекти, които да създадат работни места, да построят инфраструктура в изостаналите райони, да стимулират икономическата дейност и да привлекат инвестиции. Без необходимите икономически ръст и нови работни места нашият демократичен напредък е недовършен.

Този процес обаче няма да е лесен, както личи от новата вълна от недоволство в Тунис, избухнала след смъртта на младеж, който протестираше за това че е изключен от списък с назначения на държавна работа. Предприемането на мащабни политически и икономически реформи е предизвикателство за всяка страна, особено с проблемите около Тунис. Правителството се нуждае от международна подкрепа, за да финансира програми за растеж и за да създаде толкова необходимите работни места, за да опитат младите в отдалечените райони плодовете на демокрацията. Без тези устойчиви резултати младите хора остават податливи на екстремистката пропаганда, че демокрацията не е по-добра от другите алтернативи. В регионален аспект, стабилността на Тунис зависи от способността на страната да отговори на очакванията на тези, които инвестираха доверие в революцията.

На последно място, младите хора трябва да са фокусът на всяка стратегия

за изграждане на по-добро бъдеще в Близкия Изток. Младите масово участваха в Арабските революции, като рискуваха живота си, за да протестират срещу неправдата и потисничеството, с които бяха израснали. Близкият Изток и Северна Африка имат огромно младежко население и все още имат най-високата младежка безработица. В Тунис, например, младите съставляват три-четвърти от безработните.

Същите младежи, които разпалиха въстанията в Тунис и в Арабския свят, все още търсят мястото си на трудовия пазар и все още се опитват да постигнат финансова независимост, за да заживеят самостоятелно. Гневна и потисната младеж много по-лесно може да повярва на думите на ИДИЛ – точно най-младите са основната част от набираните в чужбина бойци от джихадистите. Трябва да дадем на младите надежда и устойчива промяна, да възстановим доверието им в новата система на управление, което мисли за тях.

Рашед Гануши е съосновател и председател на Ислямо-демократичната партия в Тунис. Коментарът му е публикуван в The Atlantic. Преводът е на Клуб Z.