Терористичната агресия срещу Европа трябва да ни направи още повече европейци. Това не е само удар върху душата и тялото на Франция, това е удар върху душата и тялото на Европа.
Само който не разбира това, може да злорадства по адрес на Европа и да обвинява и проклина с антиевропейска злъч.

Нападат Европа за това, което тя е и за всичко, което тя прави.
Вярно е, има неща в нея, които могат да бъдат и по-добри, както и сред това, което тя прави, има неща, които може да прави по-добре.

Но ние днес трябва да бъдем не по-малко, а повече европейци.

Също така, ние трябва да осъзнаем това, за което съвременната наука за сигурността отдавна говори:

Ние сме във ВълнАта на Риска, ние сме в Обществото на серийно произвежданите Несигурности, в Обществото на Риска, в Рисковото общество. Все повече ще преминаваме от една извънредност и анормалност към друга. Извън-редността е новата редност, във-редност, а-нормалността е новата нормалност. Ето защо е необходимо не да реагираме, когато бедата се случи, не дори и да мислим за превенция, при която не даваме на малката беда да стане голяма, да се превърне в катастрофа, а да действаме с ранно сигнализиране – да не позволяваме въобще на бедата да ни изпревари и да ни свари неподготвени, да не й разрешим да възникне.

Защото в Рисковото общество всеки изпуснат риск се развива страшно бързо във времето и пространството. В Рисковото общество от напукването на стената до спукването й може да има няколко милисекунди. И ние не можем вече да укрепваме пукнатината, не можем да се мъчим да не допускаме малката пукнатинка да стане голяма пукнатина, а трябва да не позволяваме стената да се напука дори на милиметър. Напука ли се дори на милиметър, тя може за милисекунда да се спука и пороят да ни отвлече.

В Рисковото общество се нуждаем от качествено различно мислене, от качествено различно отношение към бедите – като се научим да не изпадаме в паника и ужас, да не се разпадаме на атоми и подплашени стада, а да се мобилизираме, да се обединяваме, да се сплотяваме, да нарастваме нашата солидарност.

Рисковото общество е общество на трансформационната, мобилизационната сигурност, когато са нужни сериозни трансформации и екстремна мобилизация, за да продължим да бъдем в сигурност.

Рисковото общество налага качествено различен подход към сигурността, то борави с коренно различна терминология (която опасявам се, нашата политическа класа не владее, защото е все още в 20 век по отношение на рисковете и извънредните ситуации и дори съсипа систематично Гражданска защита, докато други общества развиват Гражданската си защита в Гражданска сигурност) – ранно сигнализиране, диагностика на уязвимостите, анализ на критичностите, преприоритизиране на ресурсите и др.

Рисковото общество изисква много по-развита като мрежова организация система за национална сигурност с много повече децентрализация за сметка на централизацията и координация за сметка на командването. Изисква и инвестиции
- в т. нар. рискови противодействия;
- във first responders – първите реагиращи;
- в Полицията, която не бива да бъде мразена по начина, по който бе мразена тези дни, само защото полицейските ни служби не работят, защото са постоянно разбивани, насилвани и изнасилвани от политическата каста; 
- в нов тип специални служби – такива, каквито ни налагат предизвикателствата и рисковете, опасностите и заплахите, а не да имаме служби, за които няма работа или те предпочитат да се занимават с това, което са си правили цял живот и да го правят така, както са си свикнали да го правят през цялото досегашно време!

Войната с тероризма не се води само с армия и специални части, а и с полиция и специални служби и тежко и горко на държава, която мрази и първите, и вторите, и третите, и четвъртите!

Рисковото общество означава, че времето вече е друго, и пространството вече е друго. Ние се натъкваме на неизвестните неизвестни и трябва да ги превръщаме в известните неизвестни или в неизвестните известни. Но повече никога няма да си имаме работа с известните известни.

Нашият живот в Обществото на Риска ще бъде постоянно стреляне със завързани очи по движеща се мишена. И максималното, което можем да правим е да застопорим мишената, пък дори очите ни да са завързани или да махнем превръзката на очите, нищо, че мишената се движи. Но повече никога няма да имаме леснотата да стреляме с развързани очи по застопорена мишена.
Така ще бъде и това ни чака. И ние като Европа сме призвани и призовани да устоим – като минимизираме дефектите, слабостите, недъзите, заблудите и грешките си и като максимизираме силните си страни, ценностите, принципите, нормите, стандартите и верните си ходове.

В тези си усилия изобщо не сме обречени. Нищо, че ако човек слуша какво коментира част от нашето общество, с тревога може да си зададе въпроса – а то живо ли е или само се прави на такова. Защото едно живо и жизнено общество трябва да реагира много по-мъдро, по-състрадателно, по-смело и по-европейски.

Поне според мен, според скромното ми лично мнение. 
Но какво тук значи някакво си лично мнение. Още повече като е в малцинство. В крайно ограничено и все повече стопяващо се малцинство…