ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Освен в риалита, България в последните дни затъна и в една почти културна дилема – какъв е Кристо, гений или измамник, изкуство ли създава, или пиар.

Дискусията само привидно се води на територията на културата, защото най-кресливите в нея са хора с интерес към изкуството, тонът им обаче е перфиден, лексиката – улична, а целта – унищожителна. В спора положението е харесва ми-не ми харесва, а най-разпалените критици на Кристо вадят „естетическия“ аргумент защо той не желае да говори български, защо не си идва в България, един вид – ти мене уважаваш ли ме…

Проблемът около същината на Кристо се завърна с нова сила за първата изложба на художника у нас. След бягството му преди 58 години, Христо Явашев представи за пръв път у нас цялостно своя път в изкуството. В залите на Софийска градска галерия от разстояние той показа ключовите свои произведения – от първата му творба „Подредени петролни варели и пакетажи в пристанището“, Кьолн, 1961 г., до някои като 15-метровата пирамида „Мастаба“, която ще вдигне догодина в пустинята край Абу Даби. Изложбата показва 130 оригинални номерирани отпечатъци и тиражни обекти на Кристо и Жан-Клод, както и фотографии на техни творби от Волфганг Волц, създавани от 1963 до 2014 г. През нея както хронологически, така и тематично може да се проследи израстването на Кристо като самостоятелен автор и съвместната му работа с Жан-Клод, довела до осъществяването на някои от най-значимите проекти в съвременното изкуство – „Опакованият Райхстаг“, „Опакованият Понт-Ньоф“, „Бягащата завеса“, „Портите“, „Чадърите“, „Островите“, „Над реката“…

Завръщането на Кристо в родината – макар и не лично, силно подразни онази негова публика, която се противи на изкуството, излизащо извън квадрата на една картина, или на паметници, на които не различава главата, ръцете, тялото, короната, скиптъра и прочие царски атрибути. Естетиката на Кристо създава редица неудобства за масовата публика, която в продължение на 45 години беше възпитавана да цени соцреализма. Затова никак не са необичайни избухвания в социалната мрежа като това на журналиста Петър Волгин, избрал за свое верую проруската пропаганда. На фона на методичния разгром, на който подлага всяка по-прогресивна проява отдясно, проблемът му с Кристо стои някак си естествено в логиката на деструктивната трибуна, която си е избрал.

„Почва силно да ми писва от масираната реклама, която върви през последните дни за някаква си изложба на Кристо – пише Волгин във Фейсбук. – Намирам за изключително противни охканията и ахканията на софийската снобария около това, което този човек върши. Да наричаш „гениален творец“ някой, който опакова неща, е проява на тежка ментална деменция.

Въпросният Кристо просто е един ловък занаятчия, който, признавам му го, е успял да накара разни претенциозни имбецили да припадат по глупостите му. А най-смешни са българските „разбирачи“, които ми обясняват как трябвало да се гордея, щото, видите ли, въпросният Кристо бил българин. Човек, който отказва да говори на български, може да е всичко друго, но не и българин.

Пази, Боже, сляпо да прогледа, е положението на този „гений“.“

Възмущението му плющи разгорещено като червеноармейски флаг, носител е на хладен интелект, формиран в партизанска землянка. Изложението му има заряда на картечен откос, пратен в посока на разложилата се от снобария столична култура, но мишената му бяга като Кристо от България през 60-те – веднъж и завинаги. Действително трябва да си имбецил, за да не се изсмееш от сърце на тази о, свещена простота.

Днес подобни изложения могат да минат за весели и комични, но преди 30-ина година те биха послужили като довод и оправдание пред обществото посоченият творец да бъде поставен в пълна изолация – буквално. За щастие, България се събуди преди 26 години и Волгин днес има влиянието на хуморист в ефира.

„Забавлявам се искрено с жалките напъни на хора, които са толкова далеч от изобразителното изкуство, колкото съм аз от хирургията например, да разсъждават върху творчеството на художниците и по-специално върху това на Кристо – написа в социалните мрежи художникът Чавдар Гюзелев. – Поводът е изложбата, която се откри вчера (бел. ред. – в неделя). Всеки, който работи в областта на изкуствата в България, знае колко безумно трудно се вирее (твори) в страна, която е тежко изостанала в тази област, която е подмината от епохата на модерността, а и от още няколко века развитие… Мнозинството у нас смята, че изобразително изкуство е онова, което се рисува (много са малко в България рисувачите от калибъра на Кристо) върху картини и всякакви други форми извън това се посрещат с типичното кисело българско изражение. Някои биха предпочели изобразителното изкуство да се свежда до каноните на православието и от време на време да забучват по някой паметник на велик български владетел. На пръстите на едната ми ръка се броят хората, чиито български имена са познати по света, а над всички тях се извисява това на Кристо! Изключително смешно е, творчеството му да бъде залепяно за къс отрязък от време или пришивано към течения, школи, политически контексти… Със сигурност още дълго време ще стъписва хората с „безумната си красота“.

В интервю за една българска медия – „Капитал“, самият Кристо даде отговор на някои от въпросите, които терзаят част от родната публика по отношение на личността му – как да разбират изкуството му и защо е избягал:

„Напуснах (България), защото исках да бъда артист. По същата причина днес аз нямам галерия, не съм свързан с нито една организация, никой не стои над мен. Оцеляваме, благодарение на себе си. Не молим никого за пари, сами се финансираме, използвайки докрай капиталистическата система, и го правим по нашите правила. Това е свободата.

Напуснах страната на 21 години, за да бъда истински артист, да правя това, което обичам, и да не отговарям на въпроси от рода на „това защо е тук, а не там“. И нито един от проектите ни не е бил правен по поръчка. Никой не ни е молил да работим в Абу Даби, Лаго д’Изео, Япония, Калифорния или Австралия – ние бяхме инициаторите на всички тези проекти.

Едно от удоволствията на това да си артист е да правиш онова, което искаш. Всички наши творби, мои и на Жан-Клод, са напълно безполезни, абсолютно безсмислени, никому ненужни. Светът може да живее и без „Завесата в долината“ или без „Бягащата ограда“. Ние не правим нищо добро или лошо, всички тези морални дискусии са напълно излишни. Работата на артиста представлява абсолютна свобода и е крайно далеч от политиката, морала и прочие.“

Тези думи обезоръжават всички негови критици, дори онези с имена на руска река. Светът може да живее без изкуството, създавано от Кристо, но пък с него е толкова по-красив!

А дали той се чувства българин, дали говори на български и с кого – това е въпрос на негов личен избор. Чували сме, че с някои говори на родния си език, с други предпочита да общува на английски. С едни явно се чувства българин, с други – чужденец. И няма нужда да му ходим на гости като у бай Иречек, да му сядаме на масата, да изпием по една бутилка вино заедно, за да изпитаме възхищение от изкуството му.

Площад Славейков