СИМОНА РУСЕВА

Берлинската стена пада, а Ципрас влиза в Комунистическата младеж. Сега мечтата му е съвременен вариант на Съветския съюз.

Гърция живее в отминала епоха, макар да си въобразява, че е пъпът на света.

Страната не е преживяла Реформацията, Просвещението и Ренесанса, и ненавижда държавата, както при османското владичество. В 19-и век Гърция все още е била в плен на феодализма и бързо е била катапултирана в модерния свят.
Тези и още интересни тези, които хвърлят светлина върху причините за днешната гръцка трагедия, излага известният гръцки философ и писател Никос Диму (80 г.) в пространно интервю за най-новия брой на сп. "Шпигел".

Предлагаме ви неговите виждания със съкращения.

- Какво става в Гърция, господин Диму? Всички ли полудяха?
- Това, което се представя веднъж на гръцката, друг път на европейската сцена, е театър на абсурда. Има и сарказъм, но и хумор сред трупата. Понятието «трупата» всъщност въведе финансовият министър Янис Варуфакис. За мен това е театрална трупа. Винаги има шоу, все нещо става.

- В момента всичко изглежда е трагедия. Вярвате ли, че гръцкато правителство знае какво прави?
- Изглежда повечето протагонисти в това правителство дори не знаят какво искат. Самите те изобщо не разбират много от случващото се. Техният свят е вчерашен. Почти всички министри идват от комунистическа идеологическа школа. Може и да са се превърнали от догматици в еврокомунисти, да са станали по-модерни и все пак: тяхното мисловно богатство е комунистическото. Комунистическата партия в Гърция, от която те се отцепиха, е и остава сталинистка.

- Има ли стратегия зад обърканата тактика на водене на преговори през последните месеци?
- Мисля, че липсва стратегия. Може би има малко стратегия, малко игра и много импровизация. Вземете финансовия министър Янис Варуфакис. Казва нещо и веднага се отрича от него. Прави нещо и твърди, че не го е вършил.

- И Алексис Ципрас ли е комунист?
- Когато Берлинската стена падна, той току що беше встъпил в Комунистическата младеж. Целият свят ликува и приветства края на блоковата политика, а Алексис Ципрас встъпва в Комсомола. Трудно е обаче Ципрас да бъде вкарван в категории. Той е много умен. Въпреки това е заложник на собствения си начин на мислене - един  поразкрасен комунизъм. Неговият идеал е Гърция, в която 80 на сто от собствеността да е държавна. Той мечтае за една модерна страна, която не се нуждае от помощ, но въпреки това е с висок жизнен стандарт. Като един осъвременен Съветски съюз.

- Ципрас наследник на съветските апаратчици? Откъде идва заключението ви?
- Дори, когато това правителство говори за демокрация, винаги надделяват догмите. Налице е авторитарно мислене. СИРИЗА е сбирщина, мненията са твърде различни, в това правителство теченията са много. Никой обаче не ги изразява открито. Дръзне ли някой да излезе от прикритие и да изрази различна гледна точка, веднага бива отсвирен. Такъв човек бързо е принуден да се коригира, като казва, че не бил разбран правилно. В СИРИЗА има и проевропейци, около половината от членовете на партията са социалдемократи. Но има и такива, като енергийния министър и лидер на лявото крило Лафазанис. Отношението му към Москва е като на дълбоко вярващ християнин към Ерусалим. Когато като член на правителствена делегация беше гост в Кремъл, очите му се насълзиха, толкова беше развълнуван.

По-нататък Никос Диму разсъждава върху правителството на Ципрас: “Гърците избраха правителство, за което банките са нещо лошо, защото олицетворяват капитализма, сиреч най-голямото зло. Частната икономика отвращава това правителство, в неговата политика тя не съществува. При това Гърция се нуждае от предприемачите си, а те спешно се нуждаят от подкрепа. Какво направи досега Ципрас за безработните, които са над един милион души? Нищо, защото тези хора си нямат лоби. Те идват от частния сектор. Правителството се интересува  единствено от публичния сектор. И какъв беше първият му ход след идването на власт? Отново да назначи 500 чистачки във финансовото министерство, уволнени от предходния кабинет.”

Според Диму дори предприятия, които през  последните 25 години са били приватизирани, съществуват единствено благодарение на държавни поръчки. До избухването на кризата държавата е била най-големият работодател и точно това е била основната причина за кризата в страната. От 2004 до 2009 г. броят на държавните чиновници се е удвоил. Всеки е назначавал свой човек и то пожизнено.

“В момента е налице ренесанс на понятието “народ”: “Народът управлява”, “Народът решава”, “Народът вече не иска да го унижават”, цитиран е Ципрас.

Оценката за Варуфакис е: “Той не е нито комунист, нито националист, а преди всичко е един нарцис, каквито са много интеректуалци и хора на изкуството. При него обаче това е пристрастяване. Той страда, когато не го величаят. Ето защо върши странни неща. Той е умен човек, но е заложник на собствената си суета. За мен той е същинския злосторник. Не е добра комбинация да си едновременно арогантен и саркастичен. Така не се печелят приятели. Мисля, че Ципрас тайно му се възхищава. Ципрас е провиницалист. Той не познава друга държава, освен Гърция, до неотдавна не знаеше и дума английски. Въпреки това и двамата имат една характерна черта – те са играчи. И двамата са майстори на блъфирането.”

По отношение на днешния референдум в Гърция позицията на Диму е: “Референдумът може да се окаже капан. Какъвто и да е резултатът от него, след това Гърция ще е по-зле. А и неизвестността продължава да дестабилизира страната. Падне ли правителството, един нови избори ще са катастрофа и то не защото липсват пари за провеждането им. Мога само да се надявам, че зад този референдум не се крие един по-мащабен план. Голяма част от членовете на СИРИЗА искат връщане към драхмата.

Гърците изобщо не са наясно какво би означавало това за жизнения им стандарт. Ние внасяме всичко, дори и лимони. Как ще плащаме всичко това? Ние почти нищо не изнасяме.”
На констатацията, че Ципрас е обещал като премиер да сложи край на политиката на икономии, но да запази еврото, Диму потвърждава: “Това е така. Но впоследствие Ципрас и хората му хвърлиха вината на европейците. Сега над 60 на сто от гърците вярват, че европейците са виновни за сегашната дилема.”

Интересен е анализът на Диму за отношенията на Гърция и Запада: “Това винаги е била една омразна любов. Корените са доста дълбоки и водят началото си от разцеплението на православната църква. Манталитетът на гърците беше силно повлиян от църквата и от компартията. И двете са категорично антизападно настроени. Гърците не вярват на Запада, те всъщност никому нямат доверие. Те търсят вината у другите, сега това са германците. Ципрас крайно обостри тази омраза към немците. Имам приятели, които от години живеят в чужбина и са образовани и умни хора. Сега те са решени да гласуват на референдума с “не”, само за да ударят плесница на германците.”

Защо все пак на общите избори през януари т. г. гърците са дали гласа си за Ципрас? Отговорът е: “Гърците са отчаяни, отчаяни бяха и когато гласуваха за Ципрас. Те повече не искаха да дадат гласа си за онези, които нямаха кураж да променят нещо в страната. Ципрас е симпатичен, млад и добър оратор. Той е и много обигран демагог. Гърците нямат наклонност да погледнат реалността, те обичат митовете. У нас дори в учебниците по история не може да се прочете какво всъщност се е случило в миналото. Хората, които го избраха, си мислеха, че дори да осъществи и една трета от обещаното, ще бъде страхотно.”

Писателят философ обяснява и още една национална черта: “За нас неплащането на данъци е революционен акт. За мнозина гърци държавата винаги е била и още е враг, като че ли все още се намираме под османско владичество. Познавам много богати хора, които не са плащали и цент данъци.”

Дали отношенията на Гърция с Европа завинаги са отровени?
Отоговорът е: “Гърците и европейците никога не са се разбирали добре, в противен случай нещата сега щяха да изглеждат много по-различно. За гърците Гърция е центъра на света, тя е най-великата страна. През миналите години твърде често го повтарях и мнозина не искат да го чуят: Гърция принадлежи към съвсем друга култура, тя не е западна държава. Тя не е преживяла реформацията, просвещението и ренесанса. През 19-и век ние още бяхме заложници на феодализма и за кратко време бяхме катапултирани в модерния свят.”
На питане какви грешки направи Европа, Диму отговаря: “От самото начало европейците не разбираха гърците. Никой не се интересуваше от техния начин на мислене и от техния манталитет. Европейците дойдоха и даваха заповеди. На това един грък реагира алергично. Мисля, че това е манталитетът на всички южноевропейци. Методът беше погрешен. Никой не обясни на гърците какво и защо се случва в страната им. Какво се цели с реформите и защо това би било добре за всички.”

Какво е трябвало да направят институциите – ЕК, ЕЦБ и МВФ?
“Трябваше да изпратят свои представители, които да действат като посредници. Те трябваше да се появят по телевизията, да участват в дискусии, а не да обикалят из коридорите на министерствата като сенки. Те трябваше да застанат открито и да обяснят какво искат да прокарат и постигнат. Ужасно е. Тук се въртят само разни приказки за изнудване. Навсякъде се твърди: ”Европейците ни изнудват!” С какво, за Бога!?  С това, че ни дават кредити? Абсурдно е, но и тъжно”, заключава Никос Диму.

 

Никос Диму е следвал философия в Атина и Мюнхен. Той е известен писател, публицист и преводач. Неговата книга “Нещастието да си грък” излиза от печат през 1975 г., но е актуална и днес. В Гърция е преиздавана 20 пъти. У нас тя излезе в превод през 1997 г. Ето някои извадки:

- Гъркът се опитва във всяка област да бъде извън реалността. И после е нещастен, защото е извън реалността. И после е щастлив, понеже е нещастен.
- Принципно гъркът пренебрегва реалността. Живее два пъти над финансовите си възможности. Обещава три пъти повече, отколкото може да направи. Знае четворно повече, отколкото в действителност е учил. Чувства  и преживява петорно повече, отколкото усеща.
 - Гъркът излгежда щастлив, когато е нещастен. Когато всичко върви добре, се чувства неспокоен и непригоден. Ако няма причина за нещастие, ще се опита да я открие.
- За гърка отрицанието е утвърждение. Така че когато има позиция, я отрича, за да започне пак от отрицание.