РОБЪРТ Д. КАПЛАН

ХХI век не изглежда така, както предполагахме. Интуитивната реакция на много анализатори, на учени, на хора от администрацията на Обама към анексията на Крим е да не се доверяват, което граничи с дезориентация. Както държавният секретар Джон Кери заяви: „Наистина това е поведение от XIX век в XXI век“.

Добре „XIX век", по думите на Кери, продължава да живее и винаги ще живее. Забравете, че светът е плосък . Забравете технологиите като най-големия стимул за демократизацията. Забравете за тънкостите на международното право. Територията и кръвните връзки в нея заемат централно място в това, което ни прави хора.

Географията не е свършено понятие. В глобален план елитните учени, интелектуалци, анализатори на външната политика , шефовете на фондации и брокерите от корпоративната власт, както и много западни лидери – до голяма степен може да са забравили за него. Но, това, на което сме свидетели днес, е отмъщението на географията: в битката за контрол над буфера между Изтока и Запада - в каквото положение се намира Украйна, за контрол над постарабската пролет, която разбива изкуствените държави в Близкия изток и над етническите и религиозните феодални владения, и в битката за надмощие в безпрецедентната оръжейна надпревара, предприета от източноазиатски държави, които спорят за потенциално богати ресурси на води. Не, технологията не отрече географията, тя само я направи по-ценна.

Докато Западът започна да мисли за международни отношения, закони и мултинационални споразумения, голямата част от останалия свят все още мисли за пустини, планини, всякакви метеорологични условия, пристанища, територии, вода...

Светът се обърна и се вторачи в картите от началното училище, като отправна точка за разбирането на историята, културата, религията и етническата принадлежност, да не говорим за борбата за власт над търговските пътища и природните ресурси.

Предполагаше се, че ерата след Студената война, ще се съсредоточи върху икономиката, взаимозависимостта и универсалните ценности, които да надскочат  инстинктите на национализма и свързаната с национализма мания за господството над географски пространства. Но действията на Путин показват от първо лице единствено число истината - първо, че САЩ трябва да помнят как изглеждат отвън, и по цялото земно кълбо и второ - в международните отношения все още действа правилото: „Кой, какво и на кого може да направи“.

Мощната игра на Путин 

И така, какво направи Путин? Руският лидер използва географията в своя полза. Той действа, с други думи казано, според геополитиката, битката за пространство и надмощието в географския смисъл – концепция, която не се е сменила от древността (а за нея напоследък много западни лидери, дипломати и учени остават глухи).

Модерната епоха в Европа трябваше да бъде изградена около идеята за Европейския съюз, който триумфира над оковите на кръвните връзки и етническата принадлежност. Както и на изграждане на система от закони от Иберийския полуостров до Черно море и в крайна сметка от Лисабон до Москва. Но продължителната финансовата криза отслаби ЕС  и неговото политическо влияние в Централна и Източна Европа. И докато европейските демократични идеали са привлекателни за много хора в Украйна, диктатурата на географията прави почти невъзможна преориентацията на тази нация изцяло към Запада.

Русия все още е голяма, Русия все още е преди всичко авторитарна. Тя си остава огромна земя, която в своята история се е радвала на инвазия от французи, германци, шведи, поляци, литовци. Южната част на Кримския полуостров все още е под силното влияние на етническите руснаци, и е дом на руския Черноморски флот, който осигурява на Русия единственият излаз към Средиземно море.

Като видя, че повече не може да контролира Украйна, като манипулира демокрацията й чрез неоцарството на Виктор Янукович, Путин предпочете по­-пряк подход. Той взе де факто под контрол проруския Крим, който вече бе в неговата сфера на влияние. Освен това, люлката на руския морски флот не може да бъде оставена да попадне под влиянието на прозападното правителство в Киев.

След това Путин нареди военни маневри в руските райони, разположени до Източна Украйна, с участието на над 10 000 войници, за да демонстрира географското превъзходство на Русия над половината Украйна, която е проруска, както и над тази част, благословена да притежава големи запаси от шистов газ. Путин, както и Западът, знаят, че само топографията по дългата граница между Русия и Украйна дава на Москва огромно предимство ­ не само във военно отношение, но и в способността да прекъсва потоците от енергия за Киев. Макар Украйна да има собствен природен газ, тя разчита на значително по-­големите руски запаси, за да подхранва икономиката си.

Путин едва ли ще нападне Източна Украйна по конвенционален път. Той няма нужда от това, за да демонстрира доминиращото си положение. Вместо това той ще изпрати сепаратисти, ще предизвика вълнения, ще проучи границата чрез руските войски и по различни начини ще използва браздата с Украйна, за да подкопае както суверенитета на Източна Украйна, така и връзките й със Западна.

Накратко ­ той ще използва всяко географско и лингвистично предимство, за да я отслаби като държава. Просто Украйна е разположена твърде на изток и е твърде долепена в пространството до Русия, за да бъде в зоната на интересите на което и да било правителство в Москва,  демократично или не, ­ което да не позволи пълното интегриране на Киев със Запада.

Другият начин, по който бихме могли да опишем ставащото в света днес, е старомодната политика на сила без пари. Лесно е да се забрави, че много западни анализатори и политолози са израснали в условията на безпрецедентна сигурност и просперитет и че са интелектуално формирани в периода след Студената война, за който се смяташе,че външната политика ще бъде движена от група рационални правила. Но лидерите извън Америка и Европа обикновено са твърде "териториални" в мисленето си. За тях международните отношения са борба за оцеляване. В резултат западните лидери често мислят в универсални рамки, докато управниците на места като Русия, Близкия изток и Източна Азия мислят в по-­тесни рамки ­ такива, които дават предимство само на техните народи или етнически групи.

Виждаме това в Близкия изток, който се развива по­ начин, познат повече на географията от XIX век, отколкото на политически анализ във Вашингтон. В продължение на месеци Арабската пролет бе приветствана като люлка на нов вид регионална демокрация. Но тя бързо се превърна в криза на централната власт, като доведе не до демокрация, а до религиозна война в Сирия, хаос в Йемен и Либия и нова диктатура в Египет като народна реакция срещу зараждащия се хаос и ислямския екстремизъм. Тунис, виждан от някои като единствен успех в Арабската революция, е новоизлюпена демокрация със  сухопътни граници, които вече не може да контролира адекватно, най-­вече в южните пустинни райони, където границите на страната се срещат с тези на Алжир и Либия. Това е ситуация, утежнена от колапса на Либия.

Същевременно Триполи вече не е столица на Либия, а е централен диспечерски пункт за преговори между племена, милиции и банди за контрол на територии. Дамаск не е столица на Сирия, а само на най-­силния сирийски вожд­ Башар Асад. Багдад вече се превръща в столица на племенна шиитска Месопотамия, доминирана от съседен Иран, с на практика независима кюрдска държава в планинския север и джихадистки Сунитистан на запад. При това Сунитистан е вече на място, владяно буквално отстотици войнстващи банди, нахлуващи дълбоко в пустинята в Сирия и дори до Средиземно море.

Голямата географска битка е срещу превръщането на близкоизточните страни в анархични владения на вождове. Тя се води между велика шиитска държава, заемаща Иранското плато, и средновековна сунитска монархия, заемаща по­-голямата част от Арабския полуостров.

Нестихващото насилие и репресии в Източна Саудитска Арабия, Бахрейн и Сунитистан (в който влизат Западен Ирак и Сирия) се подхранват от този саудитско­-ирански конфликт. Тъй като Иран развива технологичната си и научна база, с която да може да разработва ядрени оръжия, Израел вижда себе си де факто в съюз със Саудитска Арабия. Премиерът Бенямин Нетаняху би могъл да бъде описан с неговите опасения от географските си притеснения, включително от тирания от разстояние. Например, затрудненията на сравнително малката израелска авиация самолетите й да изминат големи разстояния на изток осъжда, Израел да търси приемлива военна опция за Иран. Това превръща Нетаняху в това, което той е ­ упорит пратньор в преговорите и за палестинците, и за американците.

Миролюбива прогноза

Иде ред на най­-важната част на света за САЩ ­- частта, където са две от трите най-­големи икономики (Китай и Япония), която е и дом на критичните американски съюзници в различни договори - това е­ Азиатско-­тихоокеанският регион. Той е толкова неоспоримо по нестабилен днес, отколкото в началото на XXI век, и то по причини,които най-­добре биха били обяснени с географията.

В първите десетилетия на Студената война азиатските страни бяха притеснени от своите вътрешни работи. Китай, опустошен от Мао Цзедун и реформиращ се от Дън Сяопин, бе вгледан в себе си. Виетнам, днешна Малайзия и в по-­малка степен Филипините бяха съсипани от вътрешни войни и бунтове. Сингапур строеше от нищото стабилен град-държава. А Южна Корея и Япония се възстановяваха от световната война.

Сега тези държави оправиха вътрешните си дела и построиха силни нституции. Всички с изключение на съсипаните от бедност Филипини се облагодетелстваха от дългогодишния капиталистически растеж. Но силните институции и капиталистическият просперитет водят до военни амбиции и всички тези страни от 90-­те г. на ХХ век разширяват или модернизират своите флотили и военновъздушни сили. На това военно засилване американските медии все още обръщат оскъдно внимание.

От 90­-те г. на ХХ век делът на Азия във военния внос скочи от 15 на 41 на сто от световния дял. Военното харчене в региона нарасна от 11 на 290 на сто от всички харчове по света в тази сфера. А какво правят всички тези страни с тези свои нови подводници, бойни кораби, изтребители, балистични ракети и способността си за кибервойна? Те си оспорват линиите на картата със синя вода в Южнокитайско или Източнокитайско море -­ кой какъв остров, атол или друго географско образувание под или над водата е. Контролират и оглеждат­ заради това какви запази на петрол или природен газ биха могли да лежат наблизо.

Национализмът, ­специално този, базиран на етноса или расата, подгряван от териториални претенции, може да не върви в модерния Запад, но той е жив и е разпространен в просперираща Източна Азия.

Забележете, че всички тези спорове не са заради идеи, икономика или политика, а по-­скоро за територия. Редицата спорове между Китай и Япония в Източнокитайско море и между Китай и всички останали претендиращи в Южнокитайско море (най-­вече Виетнам и Филипините) са толкова комплексни, че докато теоретично са разрешими чрез диалог, тези преговори по-­скоро биха се водили в система, изработена от флотовете и ВВС на САЩ и Китай.

Картата през XXI век на Тихоокеанския басейн, задръстен от бойни кораби, прилича на карта на раздирана от конфликти Европа от предишните векове. Макар войната в Източна Азия в крайна сметка да може да бъде избегната, Тихоокеанският регион ще ни покаже по­-труден световен ред, обяснен най-­добре от такива фактори като физическия терен, враждуващите народи, природните ресурси и оспорваните търговски пътища.

Заради високата стена на Хималаите, Индия и Китай се развиха през по-­голямата част от историята като две велики световни цивилизации, имащи малко общи неща помежду си. Но колапсът на разстоянията през последните 50 г. ги превърна в стратегически съперници в Индийския океан и Южнокитайско море. (По този начин технологията поощрява, а не облекчава конфликта.) И ако Нарендра Моди от националистическата хиндуистка партия "Бхаратия джаната" бъде избран от значително количество хора на изборите през април и май, както мнозина очакват, Индия много вероятно ще се впусне в остра геополитическа външна политика, като се съюзи още повече с Япония срещу Китай.

Същевременно Китай е изправен пред дълбоки икономически проблеми в следващите години. Последиците - подхранван от режима национализъм, насочен към териториалните спорове в Южнокитайско и Източнокитайско море и към бунтуващите се регионални етнически групи като уйгурите,­ тюрко-мюсюлманите на запад, и тибетците на югоизток, близо до Индия.

Могат ли китайците от народността хан, населявали обработваемите земи и съставляващи до 90 на сто от селското население, да държат под контрол малцинствата в периферията, при това по време на продължителни икономически и социални размирици?

Затова големият екзистенциален въпрос за бъдещето на Китай е за контрола на неговите граници, не над валутата.

На практика където и да погледнете по света, географията подвежда. Мианмар полека се освобождава от мрачната си хунта, само за да види как мюсюлманите от малцинството рохиня са подложени на убийства и насилия в ръцете на националистически групировки. Залезът на авторитаризма в Мианмар ни показва страна, съсипвана от етнически групи по географски признак с техните собствени армии и милиции. Икономиките в Субсахарска Африка бележат ръст, докато на континента се появява средната класа. Същевременно главоломният ръст на населението и малкото ресурси усилиха етническите и религиозните конфликти в региона, както стана в Централноафриканската република и Южен Судан в сърцето на континента.

Разбира се, копнежите на гражданското общество на учтивите западни елити са единстветният отговор на повечето от тези проблеми. Върховенството на закона, съчетано с децентрализацията в случаите с Русия и Мианмар, може да осигури стабилност, както е ставало през вековете в Европа и двете Америки­ Но да се работи в тази насока изисква наличието на безпощаден реализъм за неприятните факти на повърхността.

Да живееш в свят, в който географията е уважавана, а не игнорирана, е да разбереш ограниченията, в които работят политическите лидери. Много препятствия просто не могат да бъдат преодолени. Затова и най­големите държавници работят на ръба на позволеното. Географията създава дълбоки параметри и­ само в техните рамки една човешка дейност има шанса да успее.

Затова Украйна може да стане проспериращо гражданско общество. Но заради местоположението си тя винаги ще има нужда от силни и стабилни връзки с Русия.

Арабският свят може евентуално да се стабилизира, но западните армии не могат да създадат цялостни и гъсто населени ислямски общества, освен на твърде висока за самите себе си цена.

Източна Азия може да избегне война, само ако работи със силите на етническия национализъм.

Докато нашата (американската - бел. ред.) външна политика трябва да бъде основана на морала, анализът й трябва да бъде хладнокръвен, с отправна точка географията. В геополитиката винаги ще има минало и няма съвременен свят.

­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­

 

* Робърт Каплан е главен геополитически наблюдател на частната компания за глобално разузнаване "Стратфор". Той е автор на 15 книги за външната политика. Последната от тях е "Азиатският котел ­Южнокитайско море и краят на стабилния Тихи океан".