„Всичко се промени, нищо не е като преди“, твърди Жерар Депардийо, защото не намира почти нищо привлекателно във фестивала в Кан, чието 68-мо издание започна по-рано тази седмица. В интервю за „Телерама“, цитирано от „Либерасион“, той разобличава „триумфа и вездесъщността на телевизията в Кан, яхтите, празните тържества, долнокачествената дрога и господството на спонсорите“. В заключение Депардийо заявява по адрес на събитието, обгърнато от фалшив ореол: „Изморен съм от толкова много глупост!“.

Обикновена умора или дълбоко разочарование? През 2009 г. пред камерите на телевизия Arte актьорът сподели носталгията си по загубения свят, онзи на актьорите, на чудаците, на силните характери, всичко онова, което бе открил при първата си поява на Кроазет. „Това бе фестивал, който се занимаваше с кино“, казва Депардийо. „Кан се промени много през 80-те години, когато телевизията дойде и се настани, и по-точно Канал+“, отбелязва той и добавя: „По-рано имаше звезди, творци, кинаджии… После навлязохме в телевизионния свят, с всичко добро и лошо, което той неизбежно поражда…“

Чистач на плажа

Първите му спомени от Кан датират от 1967 г. Депардийо е още никой, той е само на осемнайсет и поддържа платения „спортен плаж“ в близкото градче Мандельо. „Там, от плажа, всичко ми се струваше прекрасно – спомня си той пред „Телерама“. – Вечер влизах на празненствата, както и излизах – с невероятен апломб. Никой никога не ме спря. Навсякъде влизах“. Отминала епоха, в която човек можеше да се размине със звездите, които се разхождаха по Кроазет, позираха на плажа пред минувачите; когато импровизираните празненства често смесваха съвсем обикновени хора с известни личности, а фотографите не бяха държани зад въжета…

Депардийо се връща в Кан през 1974 г. за Валсиращите, младият сваляч, бляскав и огнен, от филма на Бертран Блие, който и до днес не престава да създава скандали. Първият му подтик е да отиде до плажа на Мандельо, сякаш да види и измери изминатия път.

Актьорът навлиза стремглаво в професията и никога не напуска истински Кан. „Когато станах актьор, много се забавлявах с италианските режисьори, които идваха тук – спомня си той, – Ферери, Бертолучи, Скола, Пазолини, Коменчини… Благодарение на тях, почти на всеки фестивал ставаше скандал“.

Той вече не отстъпва първото място в афишите, отново е в Кан през 1976 г., за да представи Двадесети век (1900) на Бертолучи, после Под слънцето на Сатаната на Пиала – Златната палма от 1987 г., и грабва наградата за главна мъжка роля вСирано дьо Бержерак през 1990-а…

Загубен рай

В Кан, дори и когато телевизиите са всевластни, той си е у дома: пристига тържествено като принц, за да похапне в кухнята на лъскавия хотел, стига до бой с Робърт де Ниро в Еден Рок, изкачва стълбите с новата си приятелка Карол Буке и сътворява поредната сензация – миналата година защити скандалния филм на Абел Ферара Добре дошли в Ню Йорк, в който той играе ДСК (Доминик Строс-Кан).

Тази година Депардийо е отново в Кан, за да представи Долината на любовта с Изабел Юпер. Заедно с вечната носталгия по изгубения рай, носталгията по пищния, творчески и безгрижен Кан.

„Това не беше посредствено време като днешното – сурово отсъжда Депардийо, – беше епоха, която едва ли ще се повтори през следващите сто години“.

Площад Славейков