На ....2015 г. публикувахме първата част от спомените на Олексий Бреус - човека, натиснал последен бутона на пулта в авариралия четвърти блок на АЕЦ "Чернобил". Това се случва часове след аварията на 26 април 1986 г.
Днес ви предлагаме края на разказа.

"Игра" на невиртуална ядрена реалност

Малко е да се разбере с какво цял ден са се занимавали операторите вътре в разрушения блок. Трябва още и да си представите в какви условия се бяха оказали ге. Освен огън и радиация, имаше много други опасности. По-специално от разкъсаните тръби имаше струи изгаряща пара и гореща и отгоре на всичк радиоактивна вода, които предизвикваха радиационни и термични изгаряния. Един от ядрените работници – Владимир Шашенок, умря в онзи ден именно от изгаряния. Операторите, мокри от вода и пот, ги удряше ток от разкъсаните кабели. Налагаше се да дишаме лютив отровен дим и радиоактивен прах. Разрушените строителни конструкции често се държаха на "косъм" и на някои места се налагаше да се работи под бетонни буци, които висяха от покрива, откъртваха се и можеха да рухнат всеки миг. През нощта на един от операторите – Юрий Корнеев, му се наложи просто да бяга от бетонните плочи, които една по една, като домино, му падаха след петите от покрива на турбинната зала... И той успя да избяга! 

Такива станаха работните места за ядрените работници, превръщайки се фактически в зона на противостояние на няколко врагове наведнъж със скрити по пътя смъртоносни капани.

Ситуацията, в която се оказаха ядрените работници, в действителност много приличаше на виртуалната реалност на сегашните компютърни игри. Само че с тази разлика, че това беше истинска реалност! А "играчите" нямаха обширен арсенал с оръжие – само знанията и чувството за професионален дълг. Нямаха по няколко живота в запас и възможност да повторят маршрута в случай на неуспех, тъй като всеки от тях имаше само един единствен живот, който е толкова лесно да изгубиш. "Играчите" в онази "игра" не събираха виртуални точки, а истински рентгени. И нивата, които достигаха в онази реалност най-отчаяните "играчи", бяха съвсем други: първа, втора, трета или четвърта степен на лъчева болест. Или се превръщаха в ангели – завинаги... Но нямаше как да си тръгнеш, да избягаш, защото имаше наистина много работа, която трябваше да бъде свършена, каквото и да става.

Аз също натрупах своите "точки". При приключването на службата ми в дозиметрията на Чернобилската АЕЦ моята доза облъчване, получена в онзи ден, възлиза на 120 биологични еквивалента на рентгена (БЕР), или 1,2 сиверта. По сегашните украински норми дозата на облъчване на операторите от АЕЦ не трябва да надхвърля 2 БЕР годишно. Нормите на СССР от 1986 г. допускаха облъчване на оператори до 5 БЕР. Зв вбсолютно смъртоносна се смята доза на облъчване от 600 БЕР. Както твърдят лекарите, доза от около 100 БЕР води до остра лъчева болест, но аз нямам такава страшна диагноза. Или организмът ми не реагира на облъчването "както трябва", или лекарите навреме реагираха на чиновническите забрани да поставят диагнози, свързани с облъчване.

След смяната в разрушения четвърти блок работих още два дни в трети реактор – занимавах се с неговото охлаждане и привеждането му в стабилно безопасно състояние. Периодично се чуваха силни удари, тресящи зданието – пилотите на хеликоптерите бяха почнали да хвърлят чували с пясък върху четвърти реактор. 

Тайната искра в бензиновия резервоар

Като говоря за последния бутон, е важно да отбележа, че имаше и друг съдбоносен бутон в чернобилската история – именно онзи, чието натискане доведе до взрива.

Няколко секунди преди взрива операторът Леонид Топтунов натиска "червения бутон" под името "АЗ-5", т.е. "Аварийна защита от 5-и вид".. Този бутон е фактически аварийна спирачка на реактора, стоп-кран, който трябва, каквото и да става, да спре реактора при всякакви условия - повреда или неизправност в блока, квалификация на оператора, погрешни действия, буря или земетресение! Именно така е трябвало да бъде проектиран този бутон, защото това се изисква от нормите за проектиране в ядрения отрасъл. На мен, проектант по образование, това ми беше стабилно внушено още на студентската скамейка. Но поради дефекти в проекта на реактора бутонът, както се оказа, понякога работи "наопаки" – не спира реактора, а го активизира, докато не избухне. Както и се случи.

Неправилната работа на бутона може напълно да се сравни със ситуацията, когато един шофьор зад волана натиска спирачката, но се оказва, че заради дефекти в конструкцията на автомобила натискането й в някои случаи праща искра в бензиновия резервоар! Очевидно е, че това неизбежно води до взрив на колата!

В първата точка на подписания от мен през 1986 г. списък със сведения, неподлежащи на разгласяване, се посочва, че се задължавам да не разгласявам истинските причини за Чернобилската катастрофа! В същото време правителствената комисия вече беше приключила с разледването на причините за катастрофата и СССР представи резултатите от него в Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). Въпреки това, споровете за причините за Чернобил тогава бяха в самия си разгар и искането да не се разказва за причините за катастрофата изглеждаше малко странно. 

Видимо главното, за което е трябвало да си мълча, беше, че взривът стана заради натискането на "червения бутон", който трябваше да спре реактора. Честно казано, това, освен специалистите, и досега го знаят малко хора, макар че вече я няма нито тогавашната държава, нито КГБ, пазещ нейните тайни.

Днес и проектантите, и операторите са най-вече на мнение, че именно неправилната работа на "червения бутон" и другите недостатъци на реактора са станали първопричина за катастрофата (в проекта на реактора са открити общо повече от 30 нарушения на правилата за безопасност). Но, когато става въпрос за виновни, мненията се разминават. Проектантите смятат, че именно операторите, допуснали грешката, са довели реактора до такова състояние. А операторите са убедени, че са получили от конструкторите реактор без спирачки и при това този дефект е бил старателно укриван от операторите.

Спорът между проектантите и операторите кой от тях е по-виновен за Чернобилската катастрофа не спира и до днес.

Що се отнася до действията на операторите през 1986 г., те не бяха абсолютно безупречни. Въпреки че по мненията на много сериозни експерти нарушенията, допуснати от операторите, имат отношение към взрива на реактора примерно толкова, колкото липсата на аптечка в колата при взрива на бензиновия резервоар в цитираното по-горе сравнение.

Разбирам добре и проектантите, тъй като съм такъв по образование, и операторите, защото съм работал зад пулта. Продължителната ми работа като журналист ми позволи да погледна на проблема отстрани и безпристрастно. В заключение повече съм на страната на операторите. Макар с времето да стигнах до убеждението, че да се рови само в техническите причини на Чернобил е път в задънена улица, понеже истинските причини за катастрофата са в моралната плоскост. А най-страшните й последствия са хуманитарни.

Главната причина за Чернобил е дисбалансът между високите технологии, които човечеството се стреми да овладее, и духовното ниво на хората. В древността са казвали: опознаването на вещите не трябва да изпреварва познанието за справедливостта. Това е общочовешки проблем и неговата първопричина е не само в особеностите на тогавашния съветски манталитетт. Ядрената катастрофа във Фукушима го потвърждава.

-----------

* Заглавието е на Клуб Z.