Целият свят знае за подвига на чернобилските пожарникари, които от първите минути на ядрената катастрофа на 26 април 1986 г. се борят с огъня. Те са били в блока до 5-6 часа сутринта и не позволяват пламъците да се прехвърлят в другите реактори. Шестима от пожарникарите загиват...

Ядрените работници в Чернобилската АЕЦ остават в разрушения блок до вечерта! От тях загиват 20 души. Какво именно са правили, защо толкова дълго и защо не са напуснали работните си места, превърнали се в ад?!

Те направиха всичко, което можаха

Като оператор в Чернобилската АЕЦ на 26 април 1986 година – в деня на аварията в четвърти реактор – по волята на съдбата ми беше писано да стана последният човек, натиснал бутона на още "живия" пулт за управление на разрушения блок. Това се случи почти 15 часа след взрива на реактора.

Влязох в разрушения ядрен блок шест часа след взрива. Без да знам нищо за случилото се през нощта, просто дойдох на поредната си работна смяна.

Вървях из станцията, прескачайки обломки от изхвърления от реактора графит, а вътре в блока ми се наложи да заобиколя една купчина по пътя към работното си място. На моя пулт нивото на радиацията беше 800 микрорентгена в секунда, което надхвърля точно 1000 (хиляда) пъти допустимата норма за ядрените работници. Както се оказа после, това е било едва ли не "най-чистото" място, където ми се наложи да бъда в четвърти блок в онзи ден.

По-късно много често заради високите нива на радиация работната смяна на военнослужещите, командированите специалисти и други ликвидатори продължава само няколко минути. Но в деня на аварията ядрените работници, въпреки смъртоносното ниво на радиация, работят на пълна осемчасова смяна или докато могат да стоят на крака.

От ранното утро на 26 април благодарение на усилията на ядрените работници подаването на вода към реактора не спира. В действителност никой не беше напълно сигурен, че водата достига целта си дори в малки количества. Заради многобройните повреди водата се изливаше с тонове навън, стичаше се надолу и се събираше в подземните помещения (мазетата). Под вода се оказаха важни електрически възли, поради което беше изгубено електроснабдяването на блока. В резултат единствената помпа, подаваща вода към реактора, спря. Включиха се автоматични аварийни източници на ток – три големи дизелови генератора. И помпата заработи отново. 

В продължение на дълги часове след взрива на реактора ядрените работници се опитваха да правят и правеха онова, което освен тях никой не можеше да направи – нито пожарникарите, нито учените, нито войниците, нито администраторите или партийните чиновници, нито който и да било друг. В края на краищата, възможностите, а и силите на ядрените работници, се изчерпаха. Последният бутон потвърди това - единствената оцеляла помпа, годна да подава вода към реактора, не се включи! Намесата на операторите в съдбата на четвъртия чернобилски реактор беше прекратена. Завинаги.

Да разказвам само за себе си и за своите действия в аварийния блок би било, меко казано, некоректно. Всичко, което правех в онзи ден, е само част от съвместните действия на ядрените работници, работещи като един екип. Някои от тях бяха в блока по време на взрива и останаха там, разбирайки необходимостта от това; други дойдоха в този ад малко по-късно. Дойдоха съзнателно, доброволно и останаха там толкова, колкото го изискваше ситуацията.

Отначало бяха използвани запаси от чиста вода – именно такава вода винаги се използваше в реактора. Въпреки това скоро запасите свършиха, наложи се да спрем помпата. Ядрените работници започнаха да възобновяват запасите – запълваха контейнери с вода от реката. От инженерна гледна точка това е кощунство, но тогава приоритетите вече бяха други. През 2011 г., 25 години след Чернобил, по време на аварията в японската атомна сцентрала във Фукушима имаше сходна ситуация и японците също използваха водата, която беше достъпна в тази ситуация – морската. За да запълним контейнерите с речна вода, трябваше да работим непосредствено под стените на разрушената сграда на чернобилския реактор.

В същото време до пулта за управление постъпваше информация от операторите-разузнавачи от целия блок. В резултат някъде в 11 часа сутринта на 26 април прекият ми началник - началникът на смяната на блока Виктор Смагин, даде заповед: "Всички да напуснат четвърти блок!". Това беше трудно решение – да се откажеш от по-нататъшни действия въпреки инструкциите и заповедите "отгоре" и да признаеш най-накрая, че продължаването на работата в разрушения блок е нецелесъобразно! На пулта останаха двама – той самият като вишестоящ по ранг оператор на блока, и аз като втори по ранг. Заповедта му не оказа въздействие върху московските чиновници и те отново звъняха и искаха да се подава вода в реактора при всички положения!

Смагин, в крайно тежко състояние, едвам придвижващ се, отиде в лекарския пункт на Чернобилската АЕЦ. А аз... се върнах на пулта на четвърти реактор. През цялото време поддържах контакт с другите оператори, с които вършех едно общо дело. Заедно с това до самия край на смяната, до натискането именно на онзи най-последен бутон, няколко пъти отивах до пулта. Ходих сам и бях сам там – правех необходимите превключвания за подаване на вода, изключвах ненужното оборудване, представляващо опасност, включвах подаването на охлаждаща вода за трети блок, контролирах, доколкото бе възможно, показанията на уредите.

Най-накрая ядрените работници напуснаха разрушения блок. С големи загуби, но достойно – те направиха всичко възможно! В епицентъра на ядрената катастрофа ги смениха ликвидатори от друг вид. Още на следващия ден атомната централа и зоната около нея бяха "окупирани" от учени, строители, хора в пагони. От хеликоптери полетяха чували с пясък върху реактора; населението на град Припят, разположен едва на 2 километра от ядрените реактори, беше евакуирано извън пределите на 30-километровата зона.

Тет-а-тет с радиацията

Общоизвестно е, че радиацията няма нито вкус, нито цвят, нито мирис, тя е невидима и не може да се чуе. И въпреки всичко… Има какво да си спомня за въздействието на радиацията. Имам предвид не онези последствия за здравето, които се появиха с времето, а усещането в момента на облъчването.

Сутринта, когато се върнах на своя пулт в полуразрушеното помещение край реактора (май това беше едно от наи-опасните места, на които бях в онзи ден), както е редно, записах действията си в оперативната тетрадка – какво съм правил, къде, по кое време. Поглеждайки часовника, бях поразен доколко изкривено е вътрешното ми възприятие за време. Струваше ми се, че вече е средата на деня и съм бил край реактора няколко часа. В действителност, както се оказа, съм бил там едва половин час!

По-късно мен и мисля, че не само мен, ме обзе чувството за готовност да направя всичко необходимо - чувство на приповдигнатост и някаква неуместна тържественост, възвишеност. Както разбрах след няколко години, това е била така наречената "радиационна еуфория". Именно подобни състояния може да предизвика високата радиация. 

Малко по-късно чувството за приповдигнатост изчезна, започна гадене – признак на силно облъчване. Вечерта след смяната, като съблякох бялата операторска униформа, бях изумен, че цялото ми тяло има красив бронзов тенр - организмът активно се бореше с полученото облъчване.

В онзи ден имах и силни усещания, които не бяха свързани с радиацията. Сутринта, когато пътувах към спирката, видях разрушения реактор от автобуса и първата ми мисъл беше: "Това не може да бъде!". Мярна ми се мисълта за "братска могила" – помислих, че е загинала цялата нощна смяна. Възникна недоумение - защо ни докараха тук, какво още може да се направи тук? И за първи път в живота си усетих как ми се изправиха косите! Оттогава знам, че фразата "да ти настръхне косата" не е просто метафора.

(Очаквайте продължение)

------------

* Авторът завършва Московското висше техническо училище "Бауман" през 1982 г. Изпратен е да работи в Чернобилската АЕЦ. По време на аварията на 26 април 1986 г. е старши инженер в дежурната смяна на операторите на главния пулт за управление на четвърти блок. 
Получава доза облъчване от 120 БЕР - биологични еквивалента на рентгена. А нормата е не повече от 5 БЕР за една година. Дълго се лекува.
Преминава на работа в„ъв вестник "Голос Украини". ("Гласът на Украйна"). По-късно е наблюдател по въпросите на последствията от аварията в агенция УНИАН.
Днес Олексий Бреус е вече пенсионер. Наскоро той публикува в Украйна спомените си от аварията, откъс от които препечатваме. Публикуваните снимки от мястото на ваарията и околностите също са негови.
Заглавието е на Клуб Z.