Грациоза, Терсейра, Файал - така звучат нежните названия на някои от деветте парченца земя, заемащи малко или повече стратегическо положение в Атлантическия океан между Европа и Северна Америка: вулканичните острови, наречени Азорски. Навремето получили името си от птицата, впечатлила през 1427 г техните откриватели португалци - доста разпространения в района ястреб /aсor/, за който впоследствие се оказало, че не е точно ястреб, но името останало. И ако днес островите са известни най-вече като източник на циклоните, определящи за климата в Европа, посещението на място доказва, че съвсем не са само това - те са част от Европейския съюз, но и малък отделен свят, успял да запази своеобразието си във времената на всеобща унификация.

Типичен азорски "скайлайн" с крава и океан. Снимка Яна Василева

Този, който си мисли, че страната на кравите е Швейцария, ще трябва незабавно да промени мнението си - мястото, където те са «свещени», е най-големият азорски остров Сан Мигел /дълъг 65 и широк 15 км/. За тях са отредени най-плодородните земи и пак за тях са осигурени най-добрите условия да се развиват - защото осигуряват суровината за производството на прочутото по цял свят местно сирене. Другото «животно», за което се полагат специални грижи, е туристът - вторият важен източник на доходи, който, попадайки там, наистина се чувства обект на особено внимание, при това ненатрапчиво.

Езерата из планините са истински магнит за туристите. Снимка Яна Василева

На тръгване няма как да знаеш какво те очаква - Азорските острови не са сред най-популярните дестинации, не на последно място заради пороите, които редовно се изливат над тях /от октомври до март дъждовните дни са по двайсетина месечно/. Толкова по-приятна е изненадата от откритието, което представляват – тържество на природните чудеса, дискретно опитомени, за да работят в полза и на местните, и на пришълците. Смятани съвсем доскоро за най-бедната част от Европейския съюз, Азорските острови /португалска територия, автономна от 1976 г./ представляват класически пример за това как черната вулканична земя може да бъде превърната в цветущ рай. Е да, като са им дали съответните пари, ще каже веднага някой. Но не са само парите - с най-просто око се вижда, че паралелно се полагат постоянни интензивни усилия, за да блести от чистота центърът и на най-отдалеченото селце, а розовите храсти дори и по най-високите места да са във форма, радваща окото.

Цветята са навсякъде - хризантеми, кали, стрелиции, камелии и какви ли не други растат на воля под път и над път. А той - пътят - е в такова перфектно състояние, че покрива и най-високите изисквания. Независимо дали става дума за магистрала, или за обикновено междуселско шосе, всичко е изрядно. Както и насочващите табели, позволяващи без никакъв проблем да се достигне до тази или онази набелязана цел. Малко по-голямо предизвикателство е придвижването из столицата Понта Делгада /65 000 жители/ - и за автомобили, и за пешеходци, тъй като теснотията е значителна. Но системата от еднопосочни улици е предостатъчно ефективна, на всички по-сложни точки са поставени огледала, които дават отлична възможност за ориентация, и в крайна сметка мирното съвместно съществуване на автомобили и пешеходци е факт, с взаимни отстъпки от двете страни заради ограниченията в пространството.

Уличките и тротоарите в Понта Делгада не са най-широките. Снимка Яна Василева

Относителната откъснатост на азорците от останалия свят ги е научила да се справят със собствени средства, разчитайки на даровете на океана от една страна /макар на любимият им китолов с харпун да е сложен рязък край с присъединяването към ЕС/, и на това, което носи земята им от друга. А то е всякакво - тютюн, царевица, захарна тръстика, мандарини, портокали, лимони, зеленчуци, които не съответстват непременно на европейския калъп, но имат вкус. Пак на остров Сан Мигел се намират и двете единствени чаени плантации на територията на ЕС, а особено голяма местна гордост са ананасите, от които се произвеждат и разнообразни сладка и ликьори. Благодарение на климата реколтите картофи могат да бъдат и по три годишно, а оттам нататък природата поднася и най-различни изненади - като например ширнали се поляни с див чесън.

Флората на Сан Мигел. Снимка Яна Василева

Впрочем - природните чудеса са на всяка крачка и дават възможност за повече от разнообразно прекарване, ако времето е благосклонно: паркове, езера, реки, водопади, кратери, пещери, горещи минерални извори. Топлината на земята определено не се разхищава - Сан Мигел разполага и с геотермална централа, която покрива част от енергийните нужди. А извън нея високата земна температура служи и за атракция: именно в горещата земя азорците приготвят един вид вулканична капама - „cozido“, която се ползва с голям успех сред гостите на острова.

Геотермалната централа край Рибейра Гранде. Снимка Яна Василева

Това своеобразно блюдо може да се опита в градчето Фурнаш. Другото градче по пътя - Потоачао - се гордее с макар и малкия си зоопарк, край по-следващото има комплекс от възстановени воденици, които функционират, а в най-източното Нордесте може да се види как се развиват занаяти като тъкането и бродирането. Накратко - това, което е типично за острова, се пази и поддържа много грижливо, и поне толкова грижи се полагат за светналия външен вид на градчета и селца, в които само много трудно може да се открие нещо занемарено или запуснато. За срещащите се все пак тук-там руини обяснението е пределно прозаично - немотията е подтикнала навремето към един милион азорци да напуснат родината си и да се насочат към Америка.

Параклисът "Ermida da Nossa Senhora da Paz" с уникалната си стълба (от 16 век).
Снимка Яна Василева

Но това е било преди. Тези, които са останали, очевидно не са недоволни от това, което днес им предлага родният остров. За това свидетелстват и големият брой детски колички, тикани с гордост от младите майки, и множеството училища, от които като че ли всяко претендира да бъде обявено за образцово. А нервите, напрежението и суматохата /макар неизбежно да ги има някъде под повърхността/ изглеждат нещо чуждо и напълно неприсъщо: азорският модел е друг, може би леко анахроничен и провинциален в най-добрия смисъл, но определено такъв, в който човеците се чувстват добре, без ни най-малко да им липсва трескавостта на мегаполисите с техния свръхдинамичен начин на живот. «Скайлайнът» на Азорите са кротките крави, които прилежно пасат по яркозелените морави край бреговете край океана - и носят сигурност и спокойствие, които никакъв мегаполис не може да предостави.