АЛЕКСАНДЪР СТОЯНОВ*

Когато разглеждаме конфликта в Сирия и Ирак, и начина, по който се изместват фронтовите линии, е необходимо да обърнем внимание на три основни фактора, които влияят на хода на военните действия и на териториалните измерения на отделните фракции в конфликта.

Първият от тези фактори (но не задължително най-важният), е географията на региона. Особеностите на терена, разпределението на водоемите, пустинните и полупустинните зони и дори надморската височина на отделните военни зони имат съществено значение за начина, по който се развиват военните действия. Като цяло, релефът на Сирия и Ирак е сходен. Голяма част от територията на двете страни е доминирана от пустинни  полупустинни, слабо населени зони. Основните поселения са съсредоточени около големите реки (Тигър и Ефрат) и зоните с по-умерен и благоприятен климат (Западна Сирия, Централен Ирак), както и крайбрежните зони. Следователно борбата за контрол над тези благоприятни, от географска гледна точка, зони има сериозно значение за различните фракции, вплетени в конфликта.

Човешкият ресурс, концентриран в тези области, съчетан с достъпа до питейна вода и електроенергия са основен елемент от логистиката на воюващите страни. Пустинята също има своето специфично място в стратегическото и тактическото мислене на отделните фракции.

Ислямска държава превърнаха пустинята в основен елемент от своята тактика, използвайки откритите, слабо населени зони като главна артерия за бързото и тайно придвижване и предислоциране на части, техника и ресурси. Снабдени с пленена и/или закупена високо проходима техника, силите на ИД демонстрираха способността си да нанасят внезапни удари в най-неочаквани посоки. В последните месеци подобно умение показаха и сунитските бедуински части, които воюват (основно) с ИД в района на Сирийската пустиня, атакувайки изневиделица позиции на ислямистите, за сега най-вече в района на Деир ез Зор.

Вторият жизненоважен фактор за разбиране логиката на конфликта е инфраструктурата. Тук трябва да отделим три основни вида – пътна, „водно-електрическа“ (язовири, диги, напоителни канали, електростанции) и „промишлена“ (заводи, рафинерии, газови находища). Контролът над всеки един от тези инфраструктурни елементи е ключов фактор в стратегията на различните воюващи страни. Често, завладяването на дадена рафинерия, завод или язовир се явяват по-важни отколкото окупирането на град или съкрушаването на полева позиция на врага.

Съоръженията от „промишлената“ сфера се отбраняват ожесточено, с постоянство и до последния човек. Водата и нефтът са „кръвта“ на военното дело в региона, електричеството се явява необходимо за захранването на най-разнообразен спектър от дейности, като се започне от населените места, и се стигне до компютърните мрежи и системи, чрез които отделните фракции осъществяват своята ширкомащабна пропаганда.

Когато говорим за Близкия изток и Сирия и Ирак в частност, терминът „пътни артерии“ придобива буквално значение, което трудно може да бъде осмислено от хора, свикнали да живеят в умерена климатична зона, в която възможните маршрути са стотици и по-голямата част  от територията на дадена страна е покрита с широка транспортна мрежа.

В Изтока пътищата се явяват кръвоносната система на държавите. Тяхното прокарване и поддържане е изключително трудно и важно начинание. Маршрутите повтарят старите търговски пътища и са съобразени с множеството трудности, зададени от географията на региона. Обикновено следват течението на големите реки или свързват оазиси (в пустинята) или по-важните градове в населените зони. Един поглед към картата на т.нар. Ислямска държава ясно демонстрира значението на пътната мрежа за разрастването и поддържането на една територия, която в над 40% от случаите е на практика необитаема.

Ислямска държава и пътната мрежа на Сирия и Ирак.

Пътищата осигуряват основните направления в офанзивите на отделните страни. Така, например, стратегията на иракската армия за справяне с ИД се свързва с остри настъпления по направлението Самара-Тикрит-Байджи-Мосул, което и следва основната пътна артерия, пресичаща страната в посока север-юг. По подобна схема се развива офанзивата на ИД към Алепо (Халеб), като силите на Ислямска държава използват основните транспортни маршрути в северна Сирия и най-вече пътя, свързващ Алепо с ар-Рака и Хасака (виж картата горе).

По подобен начин ИД използват пътната връзка между Ар Рака и Хомс в опита си за офанзива на югозапад. Друг пример за стратегическото значение на пътищата е стремежа на пешмергите (армията на Иракски Кюрдистан – бел. авт.) и ИГП (Отрядите за обществена самоотбрана на кюрдите в Сирия - бел.авт.) да прекъснат пътната връзка между силите на ИД разположени около Хасака в Сирия и тези в Мосул в Ирак. За целта кюрдите се опитват да превземат ключовия град Тел Афар (Ирак) и към момента водят сериозна офанзива, следваща линията на старата граница между Сирия и Ирак.

Сирийската армия също залага над контрола на пътната мрежа. През последната половин година силите на Дамаск, следвайки пътя Дамаск-Дараа се стремят да овладеят югозападния сирийски град, който още от началото на гражданската война (пролетта на 2011г.) се намира под контрола на бунтовниците. По същия начин, верните на Асад сили се стремят всячески да опазят контрола върху пътя Дамаск – Хама  – Хомс – Идлиб с надеждата да чрез успешна офанзива на север към Алепо, където сирийската армия все още запазва присъствие, въпреки сериозните сили на Свободната сирийска армия в сектора.

В отделна графа, макар и част от инфраструктурния „сектор” спадат и летищата – военни и граждански, които също са обект на оспорвана борба. Макар повечето фракции да не притежават авиация, завземането на летищата дава шанс за ликвидиране възможността на сирийските и иракските ВВС да провеждат операции в тила на своите врагове и да снабдяват свои изолирани части в определени точки на региона.

Ситуацията в Сирия и Ирак към началото на март 2015 г.

Последният важен фактор за разбиране темпото и хода на конфликта се явява социалното разделение. То се формулира в две основни направления – етническо и религиозно. Макар двата фактора често да се съчетават, в много случаи групи, изповядващи една и съща версия на исляма (сунизъм или шиизъм) се явяват разделени на етническа основа (например араби-кюрди). В други случаи религията се явява разделителна линия между хора с еднаква етническа принадлежност, като например алеуитите-сирийци в северозападна Сирия, които подкрепят Асад и сунитите-сирийци в района на Алепо (отново северозападна Сирия), които са срещу режима. Нещо повече, дори най-малки разминавания в съответния клон на исляма могат да доведат до конфронтация между иначе близки в етническо и социално ниво групи.

Така например, Ислямска държава се противопоставя на фронта Ан Нусра, макар в доктринарно отношение двете организации да следват почти едни и същи принципи, дефинирани от салафизма (крайно течение в сузнизма, свързано със стриктно спазване на началната ислямска догма, наложена по времето на пророка Мухаммад – бел. авт.). Тези детайли, които често се явяват неразбираеми за обикновения човек и убягват дори от погледа на специалистите, превръщат конфликта в Сирия в трудно предвидим процес. Дори най-малкото изменение в етническата или религиозната линия на дадена фракция може да пренареди съюзите сред отделните фракции, да създава врагове или да сдобрява бивши такива (например избухналото напрежение между кюрдите и сирийската армия в района на Хасака през последния месец и половина).

Когато вземем всички тези големи категории под внимание, конфликтът в Сирия и Ирак придобива една завършена, макар и доста заплетена логика. Нейното ясно проследяване и разбиране би следвало да бъде обект на специфична монография, изготвена от голям колектив специалисти. За да се случи това, обаче, е необходимо конфликтът (защото той трябва да се разглежда под общ знаменател а не като две отделни войни) да достигне своя логичен завършек. За съжаление, към настоящия момент не се вижда подобна възможност, поне не и в непосредственото бъдеще.

Според много специалисти дори с ликвидирането на Ислямската държава, войната няма да прекъсне, а ще навлезе в съвършено нов етап, свързан с противопоставянето на фракции, които до тогава са били съюзници или неутрални едни към други. Статия, позоваваща се на вътрешни източници, публикувана в блога на „Тайм“ на 26 февруари, твърди, че режимът в Сирия се стреми да изкорени политическата опозиция в лицето на Свободната Сирийска армия (ССА), Ислямския фронт и Ан Нусра, а не да се бори с Ислямска държава. Подобно скандално твърдение, което срещна остра критика и съпротива от страна на проправителствените поддръжници в Изтока и Европа не е напълно лишена от логика и би могла да се разглежда и в контекста на случващото се в Ирак.

Накратко, тезата на статията се гради около факта, че сирийската армия води много по-активна офанзива срещу политическата опозиция в Сирия, която контролира не повече от 20% от държавата, отколкото срещу ИД, които владеят около 40% от страната. Логиката на нейните автори и техните близки до Асад източници е, че президентът на Сирия се стреми да създаде обстановка, в която властта в Сирия се оспорва от само две страни – той самия и Ислямската държава. В този двубой, Западът ще трябва да избира дали да продължи да се бори за махането на Асад или да го подкрепи в борбата му с най-страховитата ислямистка организация до момента. Логиката диктува, че Западът ще избере „по-малкото зло“ и Асад в крайна сметка окончателно ще легитимира своята власт в Сирия.

Подобна изглежда и схемата в Ирак, където въпреки офанзивите срещу ИД, правителствените сили по-скоро се стремят да опазят шиитския юг отколкото да окажат ефективен натиск срещу ИД в подкрепа на кюрдите, които само до преди няколко месеца бяха сериозно притиснати в борбата си за оцеляване в северните области на страната. Смятана на кабинета в Багдад сякаш развенчава подобна теория за Ирак, особено след като правителството подкрепи идеята за съвместна операция със САЩ и пешмергите за премахването на ИД от Ирак. Но дали тази стъпка е ход на Багдад за решаване на кризата или е примирено следствие от факта, че кюрдите сами успяха да отблъснат ИД през декември и да преминат в контранастъпление през януари. Това е въпрос, чийто отговор трудно можем да получим.

Вижте втората част на „География на конфликта в Сирия и Ирак: Ислямска държава като Германия през Втората световна – много добра военна сила на твърде много фронтове”.

-----

* Александър Стоянов е роден през 1987 г. в София. Завършил е НГДЕК и история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Има магистърска степен по История на европейската експанзия и глобализация в Лайденския университет в Холандия. Докторант е на същия университет. Създател и главен реактор на списание „Военна история”.