Успехът на прозападното малцинство у нас след 1996 г. се дължи преди всичко на ситуационни причини, а компромисният характер на българската принадлежност към Запада се обуславя - освен всичко друго - и от слабостите на общата стратегия за преход след комунизма, която не постави необходимите акценти за модернизация като предусловие за стабилна пазарна и демократична инфраструктура.

Успешната модернизация на България в края на 19 и първата половина на 20 век (въпреки националните катастрофи) се обуславя както от мощния национален подем на Възраждането и Освобождението, така и от значимия принос на Кобургската династия за развитие на българската държава по моделите на централноевропейското - Хабсбургското политическо устройство. Компромисите, които Фердинанд прави с Петербург водят до мощно спъване на българската национална кауза и до задължителни провали. Който някога, по какъвто и да е начин, се е опитвал да свърже България стопански и политически с Русия - задължителният резултат винаги е бил български национален провал. 

Успешното присъединяване на България към НАТО и ЕС е резултат от поредица благоприятни, но ситуационни обстоятелства. Българското политическо движение за демокрация - СДС - бе разгромено през годините до 1994-95 г. и започна да се съживява едва на местните избори през 1995 г. Западът - включително Вашингтон - беше заложил на БСП и следеше елита на тази партия да не преминава определени червени линии на западен стратегически интерес. Русия бе слаба и компромисна, „Газпром“ бе спрян от социалистическия премиер Жан Виденов (в усилията си да придобие българската газова мрежа), а в средата на 90-те години на миналия век интегрирането на България в НАТО и ЕС бяха предположения от приказките на "1001 нощ". 

За щастие на българските европейци, бившите комунисти начело с Виденов се провалиха сензационно - но очаквано, предвид политиките, които водеха. Бившият сръбски и по-късно югославски президент Слободан Милошевич премина границите на западната търпимост с планираното изтласкване на албанците от Косово, което военната акция на НАТО предотврати. А българската подкрепа за военната акция на Алианса срещу Белград направи възможно и реалистично обсъждането на българското членство както в НАТО, така и в ЕС. Кабинетът на Иван Костов свърши основната работа. Българското прозападно гражданско общество овладя общественото мнение в полза на прозападната интеграция на страната.

Управлението на НДСВ просто завърши процеса на интегриране на България в НАТО и ЕС, въпреки подозираната проруска ориентация на бившия цар. Самата Русия до края на 20 и в началото на 21 век не се съпротивляваше твърде силно на българското членство в западните институции, очевидно правейки си сметката за използване на София като Троянски кон. Една добре направена сметка, междувпрочем...

Ситуационното присъединяване към западните институции бе повърхностен поток, който течеше върху по-мощния, по-дълбок и структурен поток на продължаващата българска зависимост от Москва. Българското национално богатство бе разграбено от висшите милиционери, които преди 1989 г. са се подписвали на специални места в Москва. Българската криминална революция, оглавена от мутренските групировки на фасадата повтаряше в основното великата криминална революция, започнала в Елцинова Русия и продължена в Путиновата вертикала на властта. Българската енергетика, българските служби за сигурност, кризата на българската армия и отбрана, цялостната структура на националния български истеблишмънт (елит, базиран на някакви институции) останаха под цялостен или частичен, добре прикрит руски контрол - корпоративен, разузнавателен, корупционен, културно-институционален. Двата потока се разминаваха диаметрално, но продължаваха да текат в коритото на една и съща, българска посткомунистическа река.

Конфекционният модел на посткомунистически преход, утвърден в източна Европа отразяваше основните постулати на господстващата метаидеология на неолибералния глобализъм. Бърза политическа реформа - демократизация (закъсняваща в България и други периферни спрямо централноевропейското ядро страни), паралелна пазарна реформа и въвеждане на "свободния пазар", спазване правата на човека и ... оттук нататък - "ори, мели, яж". Просто и лесно, нали? Обществата в централна Европа мобилизираха своя културен потенциал на модерно гражданско развитие преди средата на 20 век и използваха два силни ресурса - алтернативен дисидентски елит като нова политическа класа и модерна традиция на публична администрация, възродена за целите на прехода след комунизма. Така, макар и трудно, Чехия, Унгария, Полша, Прибалтика се откъснаха от комунистическото си наследство и се приближиха до мечтаните европейски образци.

България - заедно с Балканите и част от постсъветското пространство имаше дефицит и на двата ресурса за промяна. Дисидентско движение в България нямаше, защото режимът бе изкоренил до основи всякакъв независим граждански живот след 1950-та... Елитът на бившите комунисти бе компрадорски и кастриран в потенциала си за държавотворство. Но бе достатъчно комбинативен за да осуети възникването на алтернативен елит  в редиците на развиващата се, макар и противоречиво демократична общност. Публичната административна традиция на Кобургското наследство бе заличена в полза на съветската школа на източна имперска бюрокрация, съжителстваща успешно с по-старите културни наслоения на османската административна система.

Резултатът - официален закон, официални институции и официален псевдопорядък на повърхността и фактическо битие на икономика и политика, социална структура и култура по модела на една източна сатрапия, организирана като мафиотска олигархия. Дори комунизмът имаше по-силни модернизационни импулси в сфери като икономика и образование. Посткомунизмът по източен образец водеше след себе си структурна демодернизация и - парадоксално - конфекционната западна стратегия за пазарна демократизация, течаща на повърхността, засилваше контрола в дълбочина на олигархичния криминален хаос върху обществото и върху имитацията на демократична държава. Демокрация без правова държава. Пазарна икономика без правна и институционална гаранция за ред. Гражданско равенство с мутренска бухалка за налагане на криминално осветена обществена йерархия - джунгла. 

Оттук тръгнете към извода за прозападното малцинство и произточното блато в българското общество. До края на първото десетилетие на 21 век в публичния живот на България доминираха прозападни, проевропейски идеи и възгледи. След това мътната вълна на олигархичното управление, корупционната йерархия и разгръщащата се хибридна война на путинизма пометоха визията за европейско настояще и бъдеще на страната. Кризата на европейската идентичност, навлязла с културните войни на Запада допълнително разфокусира разделителната линия на съдържателния за българите избор - свободно гражданство и правова държава или мафиотска олигархия и имитация на държавност по модела на добре запомнената комунистическа управленска утопия на "човека от народа" - другаря Живков и "малката и голямата правда".

Прозападните елити - без изключение - станаха "соросоиди" (и по тяхна вина, не само поради хибридна пропаганда). Членството в НАТО и ЕС станаха банално статукво, все по-яростно проблематизирано от "националисти", платени от Москва. Цивилизационният избор се оказа отново актуален - този път в полза на Евразия. Стигна се дотам, лидерът на "гражданите за европейско развитие" да обслужи Кремъл с газопровод в полза на ключовия руски съюзник на Балканите - Сърбия, а българската държава да съсипе отношенията между София и Скопие в услуга на Белград... И само хубавите парички, идващи от Брюксел, в съчетание с някои други инцидентни благини като "Магнитски" все още удържат България - макар и едва закачена за периферията - в редиците на Запада. 

След "промяната" от последната година и половина проблемите на българската прозападна идентичност се задълбочават. Не на последно място - поради съвместното упражняване на две роли от страна на държавния глава - новия силен човек в София Румен Радев. От една страна той бе припознат като лидер на поредното "народно въстание" срещу корупцията и злоупотребата с власт. От друга - Радев винаги е бил неприкрит говорител на руския държавен интерес начело на българската държава. С призивите си за премахване на санкциите, със сервилното си отношение към Москва (спомнете си неговия прием на патриарх Гундяев). Защо се чудите, че инсталираният от него министър на отбраната в правителството на "продължаваме промяната" е против разполагането на сили на НАТО в България?

Промяната продължава, но никой не ви гарантира посоката на промяната. Начело с Радев посоката е евразийска - нека нямаме илюзии по този въпрос. "Останалото е мълчание", казва накрая Хамлет, а Радев много иска да повтори тези думи - той да си действа, а ние да мълчим. Аз не искам да мълча, но не знам колцина останахме тези, които искат да говорят, без да служат на ничий лагер в битката за дооглозгване на България... Колкото и да сме, има смисъл - знае се, дори един човек да споделя вяра в една идея, вярата остава жива. Остава ли жива вярата в европейското бъдеще на България в една епоха, в която самата Европа няма особено голяма вяра в себе си?

Препубликуваме текста от фейсбук профила на автора с негово разрешение. Той е написан по повод на по-раншна публикация в Клуб Z под заглавие „България - страната, в която Изтокът продължава да громи Запада“ с автор Любен Обретенов.