Мария Пеева е по-известна като Мама Нинджа – истински нинджа в живота, както навремето я е видял и рисувал един от четиримата ѝ синове. От статусите със забавни семейни случки в социалните мрежи се ражда и едноименният блог – настолно четиво за родители. Мария е филмов преводач, писател, издател, но най-вече проводник на добро настроение. Как тя и нейното голямо семейство, включващо и три кучета и две котки, минават през пандемията от COVID-19? Ето как:

- Година и половина по-късно оцеля ли психичното здраве в къщата на Мама Нинджа?

Да, оцеля. Слава богу, оцеля. Но с много конкретни усилия, които полагахме и още полагаме, защото това беше шок за всички, не само за децата, но и за родителите. Всеки си правеше някакви планове, а всичко се обърка.

Миналата година, когато започна всичко, вкъщи имахме първокласник, седмокласник, който ще кандидатства, и още един младеж, който навърши 18 г. през април и тепърва трябваше да излиза, да се среща с хора. Това им е времето да живеят на тези деца. А дойде COVID. Родителят бе в ужасна ситуация. Първо – как да обясни на децата, без да ги паникьосва и без сам да изпада в паника, че трябва да има мерки, че трябва да стоят затворени, че училището ще затвори, а те трябва да продължат да учат, но да учат качествено, а не да си пуснеш компютъра да върви там нещо или да играеш на онлайн игри – защото и това го имаше. Родителят трябва да направи всичко това, както и трябва икономически да преосмисли доста неща, за да се справи със ситуацията. Много ужасен период, надявам се да свърши.

- Вие как организирахте всичко това?

Вкъщи сме с три деца в момента (най-големият вече има собствено семейство). Аз работя онлайн. Големите си бяха в стаите, а малкият беше при мен, защото трябваше да му се помага непрекъснато да се оправи с компютъра. В училищата им много бързо се организираха, но колко да е ефективно онлайн обучението изобщо? За малките без помощ от родителя е невъзможно. Сега например уча гръцки език онлайн и се справям добре. Някои неща може да се учат онлайн, лекция можеш да изслушаш онлайн, но как се изписват буквички онлайн?

От друга страна, това, което тази пандемия направи, е, че хората се научиха да правят много неща онлайн, с което се научиха и да пестят времето си. Така че има някакви плюсове. Ние умеем да се приспособяваме и да извличаме ползи от всякакви ситуации.

- По отношение на по-големите деца трябва да се разчита на разбиране и кооперативност за онлайн училището – че няма да кажат: „Госпожо, камерата ми не работи“, а родителят да се превръща в пъдар.

О, много деца правеха това. Веднъж влизам при големия, защото нещо трябваше да оставя в стаята – че то и домакинство трябва да се върши в цялата тази работа – нещо да върви там, да се пере, да се готви... Та, влизам и гледам, уж е в час, а нещо си цъка, играе си и като го попитах, отвърна: „Ами те всички така правят“. После учителите ги задължиха всички да са с включени камери. Оттам нататък някой може и да се е изхитрил, но моите деца – не.

- Вие общувате с много родители, какво споделят те – успешно ли е онлайн обучението, понижава ли се успехът на децата им, или обратното – повишава се. Или пък е изкуствено завишен, като компенсация за обстоятелствата, при които са принудени да работят преподавателите и да учат децата.

Много е различно. Родителите, които се мобилизираха и успяха да подкрепят децата, се справиха по-лесно – съответно и децата. Когато родителят е стресиран, без да иска пренася това и върху детето. Имаме огромна отговорност, защото трябва да се погрижим не само за своята психика. Това, което правим, мислим и говорим, начинът, по който реагираме на тази криза, се пренася и върху децата. И когато родителят е в ужасен стрес, детето също го прихваща и започва да се представя по-зле.

Аз никога няма да обвиня родителите, защото знам, че е много трудно. Ако нямаш какво да сложиш на масата, защото много хора останаха без работа; ако професията ти не позволява „хоум офис“, а трябва да помогнеш на децата вкъщи да учат... Имало е случаи, в които сме се организирали за изпращането на пакети с храна. Това бяха най-уязвимите хора, които после ги нарекоха „маргинали“.

Ако тази пандемия ни научи на още нещо, то е да започнем да търсим правата си – да изискваме от работодателите да ни осигуряват на реалната ни заплата, да сме законово защитени. Тежък урок.

- Какви са малките „лудости“, които прилагахте вкъщи, за да запазите нормалността? Нещо като да се разхождаш между стаите по анцуг, но с червило.

Аз го правех това!

Още при първото затваряне всички се мобилизирахме. Измислихме си даже игра, която кръстихме COVID Game – нещо като „Монополи“. Играехме всякакви настолни игри, но въпреки това решихме да си измислим тази. Танцувахме също така. И нещо много положително – ние много се сближихме. Имахме си ден, в който готви големият. Той така се научи да готви. Започнахме да се редуваме с готвенето всяка вечер. Имаме три кучета и две котки и както преди никой не искаше да разхожда кучетата, станаха най-разхожданите кучета. Започнахме да спортуваме, накупихме всякакви уреди. Това съвпадна по време и с активния спорт, който беше започнал да практикува най-големият ми син, като и до днес стаята му прилича на фитнес салон. По-малкият пък много активно се готвеше за изпитите за подготвителен клас – беше записан и на курсове. Впоследствие го приеха.

Което ми напомня за една смешна случка. Имаше няколко дни, в които смените в училище съвпаднаха с курсовете. И той ме пита какво да прави – да ходи на училище или на курс. Казах му, „Маме, в тази ситуация трябва да преценим кое е по-важно. След няколко месеца кандидатстваш. По-добре курса“. Да, но като си вкъщи и отсъствие не могат да ти напишат, и познайте кой беше ученикът в клас.

- Вие?

Аз! Без камера. Иначе си мълчах. Но имаше една смешна случка в час по история. Учиха за комунизма и не можах да се сдържа, аз съм живяла в това време. И като написах едни неща! Учителката беше възхитена: „Браво, Калояне!“. Не че той не ги знае тези неща, вкъщи им разказвам за онези времена. Но му изкарах една шестица.

- А най-малкият?

Най-малките най-много го отнесоха. Толкова часове на компютъра, липса на игра с други деца. Това, което ни спаси, е, че най-добрият приятел на Алекс – Давид, му е съсед. И ние, и неговото семейство бяхме много стриктни по отношение на спазване на мерките. Това, което направихме, бе да им създадем нещо като балон. Играеха си само двамата, редуваха се да си ходят на гости. Имаше нещо, което те да си чакат с нетърпение през деня.

Дори и до днес никога не изразих възмущение към мерките и не казах това е глупаво, това е неработещо, което много хора искаха от мен да направя. Може и нещо да ти се вижда глупаво, да – като например да не ходиш в парка, но ти не знаеш нищо за тази пандемия, избираш на кого да се довериш. Казах си аз няма да протестирам и няма да нося тази отговорност да въвлека други хора да протестират и утре някой от тях да се разболее. Впоследствие се видя, че някои от мерките не са били правилни, но това няма значение.

- Как реагират децата на различните всеки път мерки, отваряния и затваряния на училищата, зелени сертификати, локдауни, на новините дори – за N на брой варианти на коронавируса, N на брой нови вълни и пр., вече година и половина?

Децата ми се ваксинираха през лятото – по собствено желание. С изключение на най-малкия Алекс. Въпреки това си ходят с маски, пазят се. Съвестни са. И ето пак – при децата най-определящо е отношението на родителя. Всички деца отговарят на родителите си, дърлят се по някакви въпроси, но що се отнася до сериозните неща, те попиват поведението на родителите.

- Но какво се получи – българите масово отказваха да се ваксинират, а след това недоволстваха, че децата трябва да учат онлайн, което на практика зависи от тяхното поведение.

Знаете ли, хората се страхуват от ваксината, защото дезинформацията има чудовищни размери. Дълго време ги обвинявах. Ядосвах се, спорех и т.н. в един момент ми проблесна. Имам аерофобия и когато трябва да пътувам със самолет, изпитвам ужас. Това, което хората изпитват, е много подобно на моята аерофобия, този ирационален страх. При мен се получи, след като превеждах една известна телевизионна поредица за самолетни катастрофи. И понеже докато превеждах, а аз обичам да се заравям много в нещата, започнах да чета подробности, влязох много дълбоко в темата. Резултатът беше една много гледана поредица и една преводачка с аерофобия. При хората се получи нещо подобно. Не може отвсякъде да те бомбардират със страхотии, включително лекари, които са имена, които са експерти, не може медиите да дават трибуна и да пускат непроверени информации. Получава се точно такъв ирационален страх и после когато някой излезе и каже нещо различно, казват ти си лъжец, ти си взел пари. Няма как да се сърдиш на хората. Аз съм интелигентен човек и имам аерофобия, за какво да се сърдя на други интелигентни хора, че се страхуват от ваксината.

Да не говорим и че се получи сливане между политика и медицина. А и при нас наистина го има този фактор – недоверие в институциите.

Докато хората тук сме бедни обаче и от депресии ще страдаме, и ще сме сърдити на света, ще сме мнителни, ще сме тревожни. Защото трябва да имаш някаква база на живот, за да можеш да надграждаш.

---

Интервюто е публикувано в броя на сп. "Клуб Z" от декември 2021 г.