Тече поредната кампания около неслучващата се в цялост вече четвърт век образователна реформа в България. Не се наемам да проявя оптимизъм, че този път законът за средното образование ще бъде окончателно гласуван в парламента - още при министър Даниел Вълчев(!) това трябваше да е безспорен факт, но…

Ерго, наивността ни също си има цена и моето поколение в учителската гилдия ще я плати, като се примири, че почти цялото време в трудовата му кариера ще е част от безвремието на образователната нива с основен резултат - отпътуването с еднопосочен билет от терминал 2 на хиляди млади перспективни хора.

Понеже като човек „отвътре“ нееднократно съм поставяла* важни според мен въпроси около промените на парче в просветната ни система, реших сега да предложа на журналистите с вкус към неповърхностни и некампанийни разследвания няколко примерни групи въпроси за евентуални дирения. А евентуалните резултати от тях преценявам като съществен принос към изясняване механизма и заряда на несвършващия посткомунистически преход у нас.

Започвам най-напред от позицията на учител в средното училище с двайсетгодишен стаж: защо образователната система в България в течение на годините се сдоби със свой дубликат - жизнена, все по-разклоняваща се и във всеки случай функционираща повече в сивия икономически сектор частноурочна система на обучение? Не е ли това благодатен начин от една страна постоянно да се размахва пръст на официалната, за да не бъде качествено обновявана и финансирана, от друга - да се държат в постоянен стрес родителите като граждани и данъкоплатци, а в допълнение, като им се изцеждат допълнително сериозни средства, да се задълбочава и подчертава неравенството между платежоспособни и бедни? И още – каква е възпитателната и образователна полза за ученика в позицията му на краен потребител, след като така ходенето на училище на практика се обезмисля?

Според мен подобно положение, ако не е съзнателно търсено на държавно ниво, във всеки случай е благодатна хранителна среда за пълната девалвация на образователното усилие и принизяването му до кръчмарски отношения от типа „който плаща, той поръчва музиката“. То също така е доказателство, че българското общество в лицето на родителската общност предпочита (или се примирява) да финансира неофициални услуги, вместо законните, че колегите учители предпочитат (или се примиряват) да се натоварват и допечелват допълнително „на тъмно“, вместо да отстояват достойно заплащане „на светло“. И в крайна сметка ситуацията е демонстрация за това как държавата предпочита да унизява нацията като крепи това статукво.

От позицията на дипломиран историк преценявам като важни за изясняване няколко въпроса. На първо място: що за хора бяха (са) експертите, които изработваха прилаганите в периода на преход Стандарти и Учебни програми по предмета История и цивилизация? По-важно: какви бяха параметрите на заданието към тях, поставено от съответните екипи на образователното министерство? Още: защо при всяка поредна кампания срещу лошите учебници по история се атакуват предимно авторите, които на практика просто са длъжни да изпълняват заложеното в нормативните документи, тоест са финалната брънка от веригата? И още: защо се случи така, че автори на учебници (със съответстващите идейни позиции) от преддесетоноемврийския период се „преливат“ и в екипите на следващите поколения помагала?

Вече съм публикувала мнението си за това, че еволюцията на държавната политика по отношение на учебникарските конкурси утвърди монопола на издателство „Просвета“ в този бранш на издателския бизнес. В краткото си битие на образователен министър настоящият кмет на София Йорданка Фандъкова направи изявление, че ДАНС ще разследва учебникарските конкурси. Не си спомням след това публично да бяха обявени някакви резултати. В същото време съм сигурна, че непредубеденото журналистическо проучване на документацията около въпросните конкурси ще уплътни картината на българския преход, като изясни приоритетите на издатели и държавни функционери при изработване на училищни помагала за деца… За съжаление те (приоритетите) на първо място със сигурност ще се окажат финансови.

Последната група въпроси поставям като гражданин на нашата държава. Най-напред: защо в България днес предметите (науките), изучавани в училище, реално се делят на балообразуващи и второстепенни? Защо дисциплини като история и философия например, трябва да се примиряват с тестова система, която опростява техния анализ до степен на абсурдност? Каква е перспективата пред общество, което успява да превърне изучаването на хуманитарните науки в досадно и безмислено от гледна точка на учениците занимание? (Струва ми се, че Паисий отново би възкликнал: „О, неразумни и юроде…“!)

Един от важните отговори дойде съвсем наскоро – за значим процент от младите българи комунизмът не е за осъждане. Ще рече, промиването на мозъци върви успешно. В същото време и за съжаление, но без да е изненадващо, привилигироваността на предмета български език и литература не допринася за по-добрата грамотност на учениците. Те вероятно могат да издекламират правилата за поставяне на запетаи, но малцина сред тях дръзват да прилагат тези знания в сътворяване на собствени текстове. От друга страна учебниците по привилигирования предмет мултиплицират постулати, които децата ползват като категорични аргументи срещу „съмнителността“ на историческите тълкувания: щом Ботев говори за „турско робство“ и за „чорбаджии изедници“ значи не е възможна друга гледна точка, нищо че така и братя Евлоги и Христо Георгиеви, и Стефан Богориди (внук на Софроний Врачански), и Васил Априлов… та и чорбаджи Марко се оказват в същата група.

Прочее, дискриминирането на едни предмети за сметка на други съвсем не повишава нивото на подготвеност на децата за справяне с реалния живот, но със сигурност поставя пранги на творческото им мислене, притъпява социалната им будност, подменяйки я с броня от предразсъдъци, стереотипи и клишета. Затова си заслужава да се проучи чии интереси всъщност обслужва.

В заключение ще припомня, че реформирането на образователната система е доказателство за волята на съответната й политическа да се укрепи. В този смисъл сегашното състояние може да бъде тълкувано двуяко: или комунизмът изобщо не се е помръднал, или демокрацията няма сили да се наложи. Което всъщност е едно и също и някой има интерес от това.

*Следващите адреси препращат към предишни мои публикации по въпроси от темата за образователната реформа:

http://www.kultura.bg/bg/home/view/2732

http://www.osf.bg/downloads/File/text_toler_vazpitanie2.pdf

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=934376

http://www.dnevnik.bg/analizi/2010/06/07/913237_chastnite_i_durjavnite_uchilishta_triabva_da_sa/


Красимира Йончева е завършила Историческия факултет на СУ „Свети Климент Охридски“. Член е на Сдружението на преподавателите по история, автор на учебни помагала, съавтор в действащ учебник по история за ІХ клас и в изследването „Малцинствата във фокуса на толерантното патриотично възпитание“ на „Отворено общество“. През 2005 година издава историческия роман „Изкупление“. По проблемите на образованието е публикувала материали във вестниците „Култура“, „Труд“, „Дневник“.