Г-н Аврамов, отмина ли времето разделно от последните два парламента? Политически представители вече спрягат високи проценти на вероятност за съставяне на правителство, редят министерски постове, броят депутатите в управлението и в опозиция...

Задачата, която се опитват да решават основните политически партии е как да участват в следващото правителство, а за съжаление в предизборната кампания не се вижда качествено съдържание – как да се решат най-наболелите проблеми. Например, никой не лансира идеи, свързани с това след изборите да има енергийна сигурност за бизнеса и гражданите. Тези избори показват пълна криза на политически идеи и алтернативи и ако при партиите това се размива в кампанията за парламентарните избори, то е много видимо при кампанията за президент. Оттам ни говорят за някакви обединения, искат да ни обединяват около нещо, искат да ни правят еднакви, внушават ни, че трябва да сме заедно. Обаче никой не ни казва около какво и защо една напълно разделена нация, която няма единно мнение дори относно това дали има COVID-19 или не, трябва да бъде обединявана. Тоест, има пълен идеен фалит на хората с претенции да водят обществото.

Тогава не трябва ли ние да сме тези, които да излъчим посланието към политическите си представители – около какво трябва да се обединяваме, какви дългосрочни цели искаме да си поставяме - т.нар. активно гражданско общество?

Хората, които участват в дадена сфера на дейност имат отговорност да създават продукт. Аз не мога да пиша симфонии. Симфонична музика трябва да пишат хората, които имат специализирани познания за това. Лицата, които искат да са политици и искат да упражняват представителна власт, трябва да носят отговорност за това да подбират качествени идеи. Не може да се очаква от мен ако съм работник във фабрика да излъчвам качествени политически послания. Кандидатите са тези, които имат отговорността да предлагат решения на хората и за съжаление там най-ясно се вижда, че България се намира в тежка структурна криза и в криза на знанието. Трябва да си го признаем – че сме дълбоко несолидарни едни с други, че не прилагаме политически решения за нищо и че цялата ни представа за света е битовизирана и сведена до собственото ни его. И това е много ясно в тези избори.

В същото време в кампанията до момента вече не се говори за „изчегъртване“, не се чертаят дебели „червени линии“. Формациите изглеждат по-склонни за общи действия.

Разговорът за „изчегъртване“ беше проблем, защото страната имаше нужда от реформи и от това да бъде търсена отговорност от хора, които са взимали незаконни решения. С този вид съдебна система не може да говориш за прилагане на закона, не може да търсиш обективност. Можеш да използваш само неадекватни термини като „изчегъртване“. Политическите партии не са дъвки, за да бъдат изчегъртвани. Не може да изчегърташ неадекватното състояние на българската енергийна система и на начина, по който е управляван секторът през последните 10 години. Трябва да посочиш ясно проблема и да кажеш кой го е създал. Апропо, превръщаме се в нация, която си хвърля дъвките на улицата и там, където трябва да се изчегъртат тези дъвки, ние не можем. Но за сметка на това говорим за изчегъртване в политиката, където този термин е неуместен.

Това че всички искат да се обединят около нещо си е ужасно. Защото в конкурентните общества хората се обединяват само около най-важните неща. Последните две години това беше COVID кризата. Искаме да изчегъртваме някакви неща, които не съществуват. А в същото време за най-важното не можем да се обединим. За какво тогава ме призовават като избирател да се обединявам? Около какво? Аз пък не искам да се обединявам  с партиите, които не харесвам. 

Струва ми се, че живеем в някаква паралелна политическа вселена, която е изключително ирационална и неадекватна и резултатите от нея се виждат във всяка сфера на обществения живот – с разделение, с разпад на политическото общество, с липса на солидарност, с отказ от поемане на отговорност за каквото и да е било и хвърлянето й върху другите.

Обединението, ако то изобщо съществува, е около едно единствено нещо – как да се докопа някой до властта, защото в конкретния момент се очакват едни 13 милиарда от ЕС. Кандидатите за власт ги сънуват като Чичо Скрудж и си казват „По-добре аз да ги похарча. Аз ще ги похарча по-добре от другите“. Това не са идеи, това е стремеж към кражба на обществени средства. Защо трябва аз като избирател да се обединявам с хора, които искат да крадат публични средства. 

На този принцип не трябва да гласуваме, а и конфигурацията в момента е такава, че не може да се състави правителство без обединения в парламента.

Не, аз разказвам какъв е доминиращият политически климат, какъв е блянът, разказвам за липсата на конкретика. На този фон всеки от избирателите има гражданския си дълг да избере най-малкото зло.

Казвате, че не се вижда качествено съдържание в кампанията, но за разлика от предходните две вече се говори за сметките за ток, за скъпия бензин, за управлението на COVID кризата и общото за повечето кандидати за власт е „Хайде да сложим тези ен на брой приоритетни проблема на масата и да се опитаме да ги решим с едно редовно правителство“. Това не е ли цел, макар и краткосрочна?

България имаше редовни правителства и те създадоха сегашната тежка ситуация, създадоха политически, социален и икономически хаос и сега имат наглостта да твърдят, че нямат нищо общо с него. Въпросът не е да ни казват „има тук някакви проблеми, дайте да направим правителство да ги решим“, а как ще ги решим. Никой не излиза да каже, че енергийна система с държавна електрическа компания, без никаква конкуренция в сектора, със закъсняла либерализация; че с държавни предприятия, които субсидират футболни клубове, е проблем. Никой не казва „ще спрем това“. Всеки казва „дайте ни власт, за да можем да решим ние проблемите“.

Едни искат да строят нови мощности в АЕЦ „Козлодуй“, други все така настояват за „Белене“, всички вече имат позиции по т.нар. Марици. Говори се.

За „Козлодуй“ и за „Белене“ се говори от 10 години и само се говори. Същото важи и за диверсификацията на газовите трасета. И нищо не е свършено. Тоест, нашите политици, както и ние самите, се превръщаме в нация на говоренето. С акта на изговорването сякаш някой решава, че работата е свършена. Единственият резултат е, че държавният сектор става все по-голям, а ние започваме да приличаме на по-социалистическа държава отколкото бяхме преди десетилетия. Ако продължаваме така, колективно ще се превърнем в социално слаб член на ЕС, който единственото което чака е поредната порция субсидии, за да останем икономически живи.

Поглед към моментната социологическа картина – има ли спад в доверието към формациите, от които се очакваше да съставят правителство и стабилност при тези, които демонстрираха (поне) готовност за такова?

Не виждам никаква тенденция, с изключение на закономерна загуба на доверие от страна на „Има такъв народ“, която е напълно логична и идва от следното: когато голяма група хора ти даде доверие да направиш каквато и да е промяна, когато обещаеш нещо, а не направиш нищо, разбира се, че губиш доверие. Това е единственото, което се случи с партиите, които бяха на терен до вчера. Има нова партия – структурирана около двамата бивши министри, към която в момента има очаквания да участва в някаква форма на сдружаване, което да доведе до редовно правителство. Това е единствената промяна, друга няма. При останалите формации корекцията с няколко процента нагоре или надолу не е съществена. 

Тоест, електоралното блато, в което сме затънали, електоралните групи са статични. С изключение на „Продължаваме промяната“, от която се очаква да постигне резултат, като интересното там е единствено, че е нова. Ако не успее, ще последва съдбата на ИТН.

Наблюдава ли се вече в политиката у нас размиване между ляво и дясно? Например: все още не знаем какъв е Слави Трифонов, от ПП говорят за леви политики с десни мерки, държавните фирми мастодонти от комунизма, които споменахте, са плод на управлението на дясната ГЕРБ, дясно ориентираните избиратели пък са разделени между двама кандидат-президенти, съответно с ляв и десен профил и т.н.

Първото, за което трябва да си дадем сметка е, че във века на социалните мрежи хората четат все по-малко и знаят все по-малко. Когато заменяш ученето с правенето на селфита и с визуална култура, тогава няма как да правиш разлика между ляво и дясно, защото не знаеш кое е ляво и кое дясно. Няма да се учудя ако стигнем до ситуация хората да знаят, че имат две ръце, защото ги виждат, но не знаят коя е лявата и коя дясната.. Когато няма идеи, няма познаваемост – кое е ляво и кое е дясно.

Как да искаме от хората „познваемост“, като самите политически формации се представят за идеологически хибриди. В този смисъл кое е първо, както се казва, яйцето или кокошката?

Много е важно да задаваш правилните въпроси. Ако ние не си задаваме правилните въпроси, нямаме интелекта да осъзнаем отговорите изобщо. Ако можеш да говориш за смес между лявото и дясното, поне трябва да обясниш какво имаш предвид. Вероятно един много добър икономист може да обясни как ще постигне дадени леви цели с десни средства, но такъв разговор е много далеч от капацитета на родните кандидати. Вероятно чрез повече капитализъм и конкуренция, чрез създаване на законодателна среда, която спира доминацията на корпорациите, може да засилиш малкия бизнес и отделния човек, което да доведе до справедлива редистрибуция на пари в рамките на пазара, без да вдигаш данъците – но това трябва да бъде обяснено. 

Как да разтълкуваме факта, че нито един от основните политически играчи не издигна собствен кандидат за президент, с изключение на ДПС?

Страх. Единствената причина е страх. Ще бъда конкретен, за да сме еднакво справедливи към всички. 

ГЕРБ е партия, основана и съществуваща в първо лице, единствено число. Ако първото лице, единствено число не може да спечели, то не се интересува от състезанието и трябва да бъде създадена заместваща реалност. Следователно, няма ангажимент. Другата голяма партия – БСП, не е голяма. Освен това тя вече е издигнала някой, който е спечелил и този някой е съвсем естествено вече да не иска да е кандидат на смаляваща се партия, а да иска да е обединител на всички.

Що се отнася до ДПС, там се решават много интересен проблем, който българското общество не разбира. С тази си кандидатура те първо стягат редиците за парламентарните избори, но освен това казват нещо много важно: Мустафа Карадайъ може в исторически и етнически план да е турско име, но всъщност това е човек, който принадлежи към българската нация. Всъщност, от ДПС казват „ние сме български граждани, колкото всички останали и е приемливо президентът на България да се казва както Иван Иванов, така и Мустафа Карадайъ“.

Това с етноса не е ли точно политическа мантра, експлоатирана, комуто и когато е удобно?

Не е. И това трябва да бъде разбрано. ДПС е партия, която живее в дълбок политически комплекс от създаването си. На тях им се вменява „вие сте етническа партия“. Те живеят в свят на сенки и в този свят на сенки създадоха политически и икономически чудовища и са една от партиите, които контролират част от институционалния ни свят. Така че се надявам кандидатурата на председателя на Движението да е опит за излизане от сенките, защото пребиваването в света на сенките създава митове и легенди около една напълно обикновена партия, която е капсулирана от ден първи. И такава ще си остане, ако остане между два свята – между онзи, в който хората се деляха според етническия произход и днешния, в който това няма значение. От тази гледна точка това, което прави сега ДПС е полезно за обществото ни. Което разбира се не прави ДПС прави полезна партия.

Що се отнася до „Демократична България“, тя е политически спомен на проевропейските избиратели за това, че трябва да имат политически представители. Тази коалиция съществува само и единствено, защото една част от българите искат да имат политическо общество, което да прилича на европейското и гласуват за каквото им се предложи. В този смисъл, една общност, която заслужава кон, от години наред е принудена да се примирява с кокошки и всякакъв друг вид "добитък". И това се вижда в кандидатурата на ДБ. Моите искрени уважения към независимата кандидатура за президент, която подкрепя ДБ, но... ще завърша с един виц: Пикасо имал ученик, който бил много екзалтиран от това, което е направил. Показал картината на Пикасо и той казал „Не, не, не така. Така ще рисуваш като станеш известен. Сега трябва да си много по-добър“.