Едит Егер: Можем да открием светлината и на най-мрачното място. Дори в Аушвиц

Едит Егер е оцеляла от Холокоста еврейка от унгарски произход. Като психолог тя е работила с бивши военнослужещи, армейски служители и страдащи от физически и психически травми. В САЩ се запознава с прочутия австрийски невролог и психиатър Виктор Франкъл, който също минава през Аушвиц и впоследствие се прочува с книгата си „Човекът в търсене на смисъл“. Той става ментор на Егер и тя изнася реч на 90-ия му рожден ден. През 2017 г. излиза първата книга на Егер – „Изборът“, която докосва хиляди читатели по света. Втората ѝ книга, „Дарът“, е публикувана три години по-късно. Към днешна дата двете са преведени на български и на френски, немски, испански, португалски, италиански, руски, унгарски, арабски, китайски, японски, корейски, иврит, турски и много др. Днес Егер е на 94 г. и живее в Ла Хоя, Калифорния. Продължава да работи като психолог и не мисли да се пенсионира. Дори планира да напише трета книга, този път с една от дъщерите си, в която двете представят любими свои рецепти. Само няколко месеца след като преведе на български език „Дарът“, Даниел Пенев разговаря с Едит Егер специално за сп. „Клуб Z“*.

- Кое е първото нещо, което искате да кажете на хората в България?

С майка ми ходехме на пазара в Каша (днес Кошице – бел. ред.) и винаги търсехме онзи мъж от България, който ни носеше пресни зеленчуци – това донякъде е връзката ми с вас. Помня също, че майка ми често ми казваше: „Добре, че си умна, защото на външен вид изобщо не си привлекателна“. Прекарвах доста време сама и всъщност това беше нещо хубаво, защото бях подготвена за Аушвиц и нацистите не можеха да ми отнемат тази вътрешна сила. Години по-късно пък моят клиничен наставник ми каза: „Трябва да запишеш докторантура“. Аз му казах: „Няма начин, докато завърша, ще стана на 50 г.“ Той отвърна: „Ти и без това ще станеш на 50 г.“. И това е самата истина. Аз не мога да променя цифрите, но мога да променя нагласата си. Искам да ви предам този дух – животът на 93-годишна възраст е хубав и аз продължавам да живея в настоящето.

- Как се разви животът ви след окупацията на Унгария от нацистка Германия? Кой е основният урок, който научихте в Аушвиц?

Отведоха ме в една фабрика в Каша през пролетта на 1944 г. и няколко седмици по-късно пристигнах в Аушвиц. Това промени целия ми живот. Никога няма да забравя какво преживях, как се грижехме един за друг и станахме семейство от затворници. Един от треньорите ми по балет ми беше казал нещо, което дотогава не разбирах: „Можеш да откриеш екстаз, където и да се намираш, защото енергията е вътре в теб. Не чакай друг да те направи щастлива“. Сетих се за думите му в Аушвиц: „Аха, ето какво е имал предвид той под „екстаз“. Намери силата, която носиш в себе си и която никой не може да ти отнеме“. Не позволявайте на други хора да придобият контрол над душата ви. Във всяка ситуация можете да откриете светлината в мрака.

- Ражда ли се човек с това умение, или става дума за способност, която всеки може да развие посредством преживяванията си?

Аз не мога да сменя гените си и невинаги имам пълен контрол върху средата, но аз избирам как да отговоря на тези два фактора. Всяка сутрин аз решавам дали ще бъда нещастна, или щастлива през деня и избирам да не позволявам на неща отвъд моя контрол да ме разстройват. Никой освен мен не ме отхвърля. Между раждането и смъртта има едно нещо, което се нарича живот. Искате ли да имате лайфстайл или детстайл (игра на думи, от англ. deathstyle – начин на умиране – бел. ред.)? Ако искате да имате лайфстайл, значи искате да живеете пълноценно – избирате да се храните добре, да спортувате и т.н. Ако искате да имате детстайл, започвате да пиянствате, да не спите и да малтретирате себе си. Смятам, че е много важно да бъдете добри родители сами на себе си. Когато се обичате, вие се грижите за себе си. Това не е нарцисизъм.

- Как е възможно човек да продължава да се надява, когато, както във вашия случай, загуби родителите си в ранна възраст и живее в кошмарни условия в концентрационен лагер?

Ние имаме по две уши и по една уста, следователно трябва да говорим по-малко и да слушаме повече. Аз избирам да слушам вътрешния си диалог – не ми харесва, че съм в лагер, но това е нещо врeменно, което мога да преживея. Разглеждам Аушвиц като процес на откриване. Разбрах, че мога да избера денем да правя всичко, което ми заповядват, но нощем можех да мечтая, да си представям как играя балет и как ще изляза от лагера и ще бъда отново с приятеля си. Нацистите не можеха да ми отнемат мечтите и надеждите. „Винаги“, „никога“ – аз не използвам тези думи. Вместо това си казвам: „Досега правех едно, но сега ще направя друго“. 

Това важи и за коронапандемията. COVID ни дава възможност да се променим, да се отървем от потребността да търсим нечие одобрение и вечно да угаждаме на другите и да си възвърнем истинската същност. COVID е нещо временно, което можем да използваме, за да се прегрупираме. Не се връщайте към предишния си живот, а започнете отначало.

- Но в „Дарът“ вие пишете, че в един момент сте се питали дали хората извън Аушвиц са знаели какво всъщност се случва в лагера? 

Питах се дали някой знае, че съм в лагера. Чувствах се толкова сама, сякаш бях захвърлена някъде. По-късно осъзнах, че това не е моята същност, а нещо, което други хора ми причиняват. Има огромна разлика между двете. Така осъзнах, че съм невинна.

- Как превъзмогнахте чувството на вина, породено от осъзнаването на факта, че вие сте оцелели, докато милиони други хора не са имали този шанс?

Не съществува такова нещо като „превъзмогване“. Аз не съм превъзмогнала Аушвиц и смъртта на родителите ми. Вместо това се примирих със случилото се. Аушвиц е моята скъпоценна рана, която има специално място в сърцето ми. Една част от мен остана там, но това не е по-добрата част от мен. Колкото повече страдах, толкова по-силна ставах. Казвах си: „Ако оцелея днес, утре ще съм свободна, утре ще видя приятеля си“. Запомнете това: когато страдате, ставате по-силни. Много е важно да се научите да не мислите закостеняло – всичко или нищо, животът или смъртта. В кръг ли се въртите, или израствате? На мен ми допада идеята за метаморфозата. Ключът е да мислим минута за минута, час по час, ден за ден. Не знам какво ще се случи утре, но начинът, по който разговарям със себе си, влияе на процесите в тялото ми – това е научно доказано. Затова обръщайте внимание на какво обръщате внимание и мислете за това какво и как мислите. Тези две неща са изключително важни, защото това, което мислите, се материализира.

- Вие твърдите, че обратното на депресията е експресията. Какво бихте посъветвали хората, които се борят с негативни емоции?

Емоцията е енергия в движение. Когато казвате: „Аз съм депресиран“, вие всъщност казвате: „Аз съм безпомощен“, „За мен няма надежда“ и най-вече „Аз не струвам“. Аз не съм съгласна с това, защото вярвам, че струвам и че съм голям човек, който заслужава да се излекува. Важно е да се отнасяте към себе си така, както би направила добрата майка. Това е още едно нещо, което установих в Аушвиц.

Когато някой дойде при мен и ми каже: „Аз съм депресиран“, аз казвам: „А кое е хубавото на това, че си депресиран?“ До този момент никой не му е задавал такъв въпрос. И знаете ли какво ми отговарят хората? „Нищо“. Тогава казвам: „Възможно ли е хората да имат по-малки очаквания към теб, когато си депресиран? Може например да не се налага да миеш чиниите или да изхвърляш боклука“. Според мен [проблемът с депресията] се корени в нашите очаквания – искаме повече, отколкото получаваме. Понякога очакванията ни не са реалистични. Искаме някой да е на наше разположение през цялото време и да ни прави щастливи, но зависимостта поражда депресия. Съществува здравословна зависимост, но съществува и токсична зависимост.

- Вероятно забелязвате, че напоследък много млади хора се чувстват депресирани или нямат усещане за цел в живота си. Как гледате на това явление?

Те никога нямаше да оцелеят в Аушвиц, щяха да се откажат. В Аушвиц аз знаех точно кой ще загине. Достатъчно беше да погледна един човек и веднага си давах сметка, че той идва от дом, в който не му се е налагало да прави каквото и да било и просто е седял и е чакал да бъде обгрижван. Родителите не трябва да разглезват децата си, защото така те никога няма да научат нещо сами. Трябва да намирате светлината и на най-мрачното място. Когато поглеждам назад, осъзнавам, че е истинско чудо, че предшествениците ми не са се отказали [да се борят]. В себе си нося този дух никога да не се отказвам.

- Изпитвали ли сте омраза към хората, които са ви причинили толкова много болка?

Трансформирах омразата в съжаление. Моят бог е любящ и ме напътстваше да не си губя времето в мразене, а да видя как бих могла дори да се моля за враговете си и да не им позволявам да ме съсипват. И ето ме днес на 93 г. с три деца, петима внуци и седем правнуци – това е моето отмъщение срещу Хитлер. Аз не вярвам в отмъщението; то ни доставя удоволствие, което обаче не трае дълго. Смятам, че прошката е чудесен дар, който можете да поднесете на себе си и така да се отървете от нациста, който може да продължавате да носите в себе си. Ако продължавате да мразите, значи продължавате да сте затворник. Аз искам да се освободя от концентрационния лагер, който съм съградила в ума си. Ключът е в джоба ми. Работата ми се изразява в скърбене, чувстване и лекуване. Ние не можем да излекуваме онова, което не чувстваме.

- Десетилетия след Втората световна война вие се връщате в Аушвиц по свое желание. Беше ли необходимо да отидете там отново, за да възвърнете свободата си, или това беше просто ваш избор, който ви помогна да облекчите травмата си?

Аз имах проблеми с гнева. Когато отидох в Америка, хората искаха да знаят коя съм и аз ги питах: „Какъв човек искате да бъда?“ Превърнах се в много успешен шизофреник, защото исках да живея. Смятам, че е много важно да бъдем изключително честни със себе си. Един ден си зададох въпроса: „Как искам да бъда запомнена?“ Аз искам да ме помнят като човек, имал прекрасната възможност да се грижи за двама ветерани от войната във Виетнам. Един от тях постоянно сипеше обвинения, докато другият ми каза, че се чувства благословен, защото седи в инвалидна количка и това му позволява да гледа децата си в очите. Чувствах се като шарлатанин, защото носех бяла престилка, на която пишеше: „Д-р Егер, психиатрично отделение“, и същевременно се криех от 16-годишно момиче, от което бях избягала.

Затова помолих сестра ми да дойде с мен в Аушвиц, но тя ми каза, че съм идиот и че щом искам да направя подобно нещо, значи мразя себе си. Аз обаче следвам тази философия в работата си: не бягам от миналото и не се съпротивлявам срещу него, а се изправям очи в очи с него и си давам сметка, че винаги имаме избор – можем да се концентираме върху това, което сме загубили, или да посочим онова, което все още имаме. Продължавам да се катеря по тази планина и до днес.

- Предвид факта, че сте преминали през толкова много трудности, има ли нещо, което наистина може да ви уплаши или шокира днес?

В тялото ми нямаше място за страх. Не позволих да ме обземе страх, защото не исках да живея в страх. Никога обаче няма да забравя 6 януари 2021 г. По време на щурма на Капитолия във Вашингтон един човек носеше дреха, на която пишеше: „Шест милиона не беше достатъчно“. Дадох си сметка, че историята има склонност да се повтаря. Много е важно да прочетете книгата „Протестантската етика и духът на капитализма“, в която Макс Вебер говори за евреите като за парии (презрян, безправен човек – бел. ред.). Платон казва, че когато си измислите лъжа и я повтаряте отново и отново, хората започват да ѝ вярват. Германия не спечели Първата световна война и хората страдаха в икономически план. В такива моменти е необходима изкупителна жертва: „Хайде да убием евреите!“

Ето защо ви призовавам да подлагате под съмнение действията на авторитетите и да се опитвате да разграничавате истината от измислицата. Много е важно да поставяме под въпрос и собствените си разбирания, убежденията, които носим в себе си, защото ние не се раждаме с омраза и със заложено мислене по модела „ние срещу тях“. Благодарна съм, че сега мога да обичам безусловно, не да лепя етикети на хората, и да държа настрана този модел на мислене. Когато се променяме, ние израстваме. Надявам се, че ще съумеем да се обединим, това е мечтата ми – всички хора да бъдем едно голямо семейство.

- Как обаче бихме могли да спрем играта на взаимни обвинения?

Докато обвинявате някого, вие продължавате да се държите като дете. Децата седят на задната седалка в колата, бърникат навсякъде и правят най-различни неща. Защо? Защото някой друг шофира. Питам ви: искате ли да ви возят, или искате да сте шофьорът? Искате ли да сте свободни? Ако е второто, тогава трябва да поемете и отговорност. Няма свобода без отговорност; това е анархия.

- Каква е мисията ви днес?

Да правя всичко по силите си, за да гарантирам, че това, което аз преживях, никога няма да се случи на друг. Аз не само оцелях, но мога да напътствам други хора към светлината в живота им и да им помогна да се научат да прощават, особено на себе си. Аз се възприемам като гид, който води хората от мрака към светлината, от затвора към свободата. Голяма късметлийка съм, че мога да ви разкажа какво се случи, да ви кажа, че и добрите хора правят лоши неща. Но искам да ви разкажа и за милосърдието, до което се докоснах през април 1945 г., когато немците също гладуваха.

Бяхме в едно селце и ни казаха, че ако дръзнем да напуснем мястото, на което се намирахме, моментално щяха да ни застрелят. Сестра ми обаче ми сподели, че е толкова гладна, че ако не намеря някаква храна, ще умре. Излязох навън и видях няколко моркова в съседната градина. Откраднах морковите и когато се качих обратно, ме пресрещна прищракващ пистолет. Никога няма да забравя онзи поглед. После мъжът обърна пистолета и ме блъсна вътре и аз дадох морковите на Магда. На следващата сутрин той дойде, искаше да знае кой се е осмелил да наруши правилата. Бях толкова уплашена, но знаех, че трябва да си призная. Направих го и той ми даде парче хляб и каза: „Трябва да си била много гладна, за да направиш това, което направи“. Само ако можех да се срещна с този човек днес!

- Какво ще кажете на всички хора в България, които са чели или ще прочетат вашите книги в даден момент?

Отделете време, за да разберете, че сте ценен, невинен, неповторим и красив диамант, и се радвайте, че никога няма да има друг човек като вас. Преобразувайте безпокойството във вълнение! Късмет в раждането на онова ваше Аз, на което му е било писано да бъде свободно!

---

* Интервюто е публикувано в октомврийския брой на сп. "Клуб Z".