Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

- Г-н Попов, през юни излезе новият ви роман – „Мисия Туран“ – с няколко думи: истинска сатира на родната действителност. Как писателят у вас вижда България днес?

"Мисия Туран", издателство "Сиела"

От историческа гледна точка периодът между написването на „Мисия Лондон“ и „Мисия Туран“ е нищожен – колкото едно мигване. Спрямо човешкия живот обаче се равнява на цяла епоха. И вижте какво се получава! В „Мисия Лондон“ България е бедна, изостанала страна в периферията на Европа, която се стреми да се интегрира в цивилизования свят. В „Мисия Туран“ България вече е богата, развита страна в центъра на Европа, която се е заела с мисията да интегрира туранците в цивилизования свят. Не е ли смешно? Всичко зависи откъде гледаш. От Лондон изглежда едно. От Туран-Кулак съвсем иначе. 

А как изглежда от България? Мисля, че и тук има значение къде конкретно си ти. Дали гледаш от София, или от малко населено място. Дали от палат в Бояна, или от бекярска квартира? Колкото позиции, толкова гледни точки! И все пак струва ми се, че като цяло хората станаха много по-взискателни към условията, в които живеят. 

Причината е, че почти 15 години вече масово и свободно пътуват и работят в ЕС. Отвори се, нахитря народът и летвата на очакванията се вдигна за ужас на политиците. Те и туранците впрочем не са толкова прости. Като взимат паспортите, веднага им светва къде се живее по-добре, ама айде да не издаваме сюжета... В този смисъл оценките ми като гражданин и писател донякъде съвпадат. Гражданинът, естествено, е по-нетърпелив, по-импулсивен и често се гневи. Писателят обаче знае, че животът е неизразимо сложен, изтъкан от парадокси и никога няма да си позволи да раздава присъди на едро и да поучава от позицията на абсолютната истина. Такава не съществува. Хората не са идеални, държавите не са идеални и може би в това несъвършенство се крие нашето спасение. Няма по-страшно от идеалната държава на Платон.

- В „Мисия Туран“ поставяте акцент на демографската криза, патриотичния нагон и издирването на български ген в далечна Азия. Защо българщината и патриотизмът се превърнаха в гротеска?

Още Ботев хубавичко го е казал „Патриот е душа дава...“. Хем кога го е казал! За човек с фина чувствителност и критичен ум като него не е било трудно да прозре фалша, който се крие зад приповдигнатата псевдопатриотична риторика. Тя не се е променила кой знае колко през годините, само е обраснала с нови клишета. Но това говорене все още носи политически дивиденти, а някои политици, както знаем, се движат по линията на най-малкото съпротивление. Веднъж попаднали в капана на тази риторика обаче, става почти невъзможно да се измъкнат от нея и циклят до побъркване по спиралата от кухи фрази, патетика и грандоманщина, докато съвършено изгубят връзка с реалността. Именно на крилете на тази фразеология България е летяла към няколко национални катастрофи, които предопределят историческата ѝ съдба и чиито последствия усещаме и досега. 

Възходът на „коренотърсачеството“, да го наречем така, винаги е свързан с усещането за историческо фиаско. У нас то се радва на особен разцвет в периода след Първата световна война, когато срамът от поражението трябва да бъде компенсиран с разказа за древното величие. Но това се случва и в други победени страни като Германия и Унгария. 

Днес положението е твърде различно, но усещането за загуба сякаш не ни е напуснало. То не се дължи на военно поражение, слава богу, а на факта, че не успяваме да сложим в ред собствените си работи. И все някой друг ни е виновен. Тук безспорно се крие силен комичен заряд. Опитал съм се да не драматизирам излишно ситуацията, а да потърся оптимистичен изход, при който всеки си получава заслуженото.

- Поставяте и силен акцент върху монетизирането на патриотичната идея. Защо?

Търсенето определя предлагането. Винаги ще се намерят предприемчиви люде, които да ви продадат гордо минало или светло бъдеще в зависимост от нуждите ви. Мисля, че много по-честно е да се продават приказки. Художествената измислица още никому не е навредила. Историята, която ви разказвам, не претендира, че е истинска. Но това не я прави невъзможна. Алегорията е начин да кажеш истината, без да копираш реалността едно към едно. Тук се сещам за старомодния термин „художествена правда“. 

- Вероятно е да отричате, че някои от героите в „Мисия Туран“ са действителни личности, но политическият вожд на тази бивша съветска република обикаля владенията си в джип, като лично вози и назидава своята свита. Как вашето писателско око вижда живота в джипката?

Образът на президента Налъмбаев е създаден преди повече от две години, когато явлението за което говорите, изобщо не беше толкова актуално. Всъщност това е един много устойчив архетип на държавен ръководител, който възприема държавата като своя собственост. Както може би си спомняте и Сталин е бил известен с прозвището Стопанина. В постсъветското пространство стопанството се надребнява, оформят се своеобразни феодални анклави, където местните вождове се разпореждат еднолично. 

Подобен тип отношения възникват естествено, стига да са налице подходящи условия: слаба демократична култура, неефективни институции, липса на граждански контрол... Писателите имат интуиция за тенденциите в обществото и затова понякога се казва, че не литературата копира живота, а обратното. Нещата, които по силата на житейската логика биха могли евентуално да се случат, вече са се случили във въображението на писателя. Колкото по-развинтена е фантазията, толкова повече ситуации е способна да предвиди. Затова е хубаво от време на време политиците да четат книги. Много често там се явява закодирана собствената им съдба...

- Защо все чакаме някой да ни „оправи“ или да ни помогне отвън? В театъра на абсурда, за който разказвате в новата си книга, родните политици издирват братски прабългарски народи в Азия, които да обърнат кривата на демографската криза в страната. А дори и да гласуват за „правилните“ политици.

Ами така се е сложило исторически, знам ли. Свикнали сме да търсим одобрение и потвърждение за собствената си значимост предимно отвън. Не е някакъв национален феномен. Присъщо е за по-малките нации в различна степен – у нас като че ли в по-голяма степен. Може би това се дължи на вродената наивност на нашия народ, който въпреки всички уверения, далече не е толкова прагматичен. В книгата обаче се говори и за друго. За взаимодействието между мит, наука и политика, от което в крайна сметка се ражда един абсурд. А когато се намеси и бизнесът, нещата придобиват гротескови измерения. 

Спомнете си случая с дупката в Царичина, който също беше някакъв странен клъстър от суеверие-мит, квазинаука и политика. Или пък посрещането на извънземните на летище Щъркелово. 3000 души се събират на пистата в очакване да кацнат братята от космоса! Посрещането на „древните българи“ на летище София е явление от такъв порядък. Съществува скрита логика, която диктува при­вличането между идеите. В романа има цяла глава, посветена на тази тема. В нея се разказва за трансформацията на телевизионния канал „Третото око“ в „Онгъл Нюз“. 

Идеологът на тази промяна – проф. Боромир Докузанов, инстинктивно се досеща, че „онази част от населението, която вярваше в извънземни и врачки, е естествено предразположена и към всички теории, свързани с произхода на древните бълга­ри и тяхното непреходно значение в брънката на човеш­ката цивилизация“.

- Защо политиците се опитват да използват служебни механизми и поощрения за различни социални и демографски групи, за да ги печелят като електорат? Не е ли тяхна работа да решават проблемите на хората?

Защото едното става бързо и лесно, а за другото се изискват дългосрочни целенасочени усилия, а дотогава „я камилата, я камиларя“. Не са глупави политиците и преди всичко имат силно развит инстинкт за самосъхранение. Иначе хората могат и сами да намерят решение на проблемите си, стига да не им се пречи. Да не им размътват главите с разни измислени проблеми и идеологическа боза. 

- А вие лично гласувате ли? И какво смятате за хората, които отказват да участват активно в гражданския и политическия живот на страната?

Правя го, не особено охотно, признавам. Не би ми хрумнало да съдя другите. Нито да ги агитирам. Не ми е в характера. Всеки си има собствени основания да гласува или да не гласува. Доколко ще мотивират избирателя, зависи изцяло от кандидатите, които се борят за доверието му. Разбирам, когато хората казват, че са уморени и поемат по пътя на вътрешното изгнание. Това не ги прави лоши. Да гласуваш за откровен идиот е къде-къде по-лошо. 

- На кой политик бихте подслушвали разговорите, ако имахте възможност?

Хич и не държа да се ровя в тайните им. Такова познание може да ти донесе трайни душевни травми, че и по-големи неприятности. Казано е: много познание, много тъга. В медиите постоянно изтичат образци от подобни разговори, така че съм се ориентирал в стилистиката, останалото горе-долу мога да си ги представя – ако ми потрябва за някой литературен образ, де.

- Ако имахте възможност да сте министър или политик, с какво най-напред бихте се заели?

Нито имам възможност, а още по-малко желание! Но ако все пак ме закарат насила, с пистолет, опрян на гърба, със сигурност ще увелича няколко пъти бюджета за култура, окончателно и завинаги ще отменя ДДС-то за книгите, ще въведа задължителна нудистка ивица на всеки плаж и... Ооопс! Ама те дотогава вече ще са ме изритали, така че да не се хабя излишно. Няма да стане държавник от мен и това си е.

- Какво според вас българинът най-често споделя под юргана вечер?

Няма такова животно като „българинът“. Има най-различни хора, с различни съдби, с различни възгледи, които в края на дългия ден обикновено си споделят какво им се е случило, какво искат да им се случи и какво не. Но може и да се окажат сами и тогава нищо не споделят. А може и да не са сами, но само да мълчат или да водят един и същ досаден монолог. Най-често вечер хората уморено заспиват, което пак е голям късмет, защото други не успяват дори това.

- Какво най-често си повтаряте, когато сте ядосан? Дайте съвет на вашите съграждани.

Не се газирай чак толкова, какво друго. Гневът е лош съветник. Но и силен мотиватор. Ако никога не се ядосваш, има голяма вероятност никога да не свършиш нищо. 

- Какво ви носи утеха?

Не знам дали утеха е точната дума. Не съм тръгнал да умирам все пак. Но има неща, които ме разведряват. Неотдавна гледах прекрасния спектакъл „Авеню Q“ в кукления театър и ужасно ми оправи настроението. А иначе – работата, разговорите за изкуството. В по-земен план - готвенето и физическите упражнения.

---

Това интервю е публикувано в юлския брой на сп. "Клуб Z".

Коментари

....

Националните ни катастрофи са свързани с това, че сме искали България, според картата на Екзархията от 1873 г., да се случи, но по едни или други причини - вътрешни и външни - това не става. И не мисля, че е укоримо. Все пак книгата ще допадне на космополитните жълтопаветници и техните аналози из страната и чужбина. Иронията не е лошо нещо, но е добре да е правилно дозирана.

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.