- Г-н Игов, какво става в българското общество, какво вижда вашето писателско око? 

- Личи си, че нещо се раздвижва. Във въздуха сякаш витае някакво странно съчетание от раздразнение, срам и надежда. След като продължително търпя да му обясняват колко е хубаво да си прост, като че ли българинът най-сетне се ядоса, че живее по този начин – под игото на девиза „тука е така“. Очевидно е, че се е оформило силно желание повече да не бъде „така“. Докъде ще стигне всичко това и дали надеждата няма да бъде излъгана, още е рано да се каже. Аз си оставам умерен оптимист. Мисля, че чудеса не могат да се очакват, но също мисля, че обществото, неусетно при това, се е променило достатъчно в нагласите си, за да може да внесе някакви промени и в начина си на живот.

- Отмина ли времето на кротките, според наблюденията ви у нас? 

- Е, оптимизмът ми не стига чак дотам. Кротките винаги са наоколо, навярно винаги са мнозинство. А дълбинната, консервативна кротост на българското общество не е тайна за никого. Впрочем тази кротост, колкото е пречела, толкова и е спасявала страната от големи беди. Има обаче исторически моменти, в които и кротките оценяват делата на смелите. Това са моментите, в които промените могат да увлекат цялото общество „в няколко дена, тайно и полека“. На нас, българите, определено ни трябва повече смелост, повече дързост, готовност да си повярваме, че заедно можем да преодолеем определени прегради и да заживеем по-добре.

- Какво е за вас човешката глупост? 

- Това е една от онези сили, които ме оставят в изумление! Така, както се поразявам от сложността на живия организъм или от природната красота, така ме стъписва и човешката глупост. Тя е велика и неизчерпаема, способна да задвижва непредвидими процеси и да устоява на всякакви благородни усилия за лечението ѝ. Тук е голямата грешка на европейското Просвещение: пренебрегването на глупостта, недопускането, че човекът ще се окаже толкова неподатлив на просветителските начинания. Мисля си дори, че човечеството днес е оглупяло още повече в сравнение с предишни епохи. И в същото време в глупостта има нещо мило, домашно, забавно. Тя е порок, който остава простим. Можеш да мразиш тирана, грабителя, подлеца – но можеш ли да мразиш глупака? Струва ми се, че не. Или ще му се присмееш, или просто ще махнеш с ръка.

- У нас битува една максима – „за кокошка няма прошка, за милиони няма закони“. Докога ще се лутаме между омерзителното „законно е, но не е морално“? 

- Не е възможно да има пълно съвпадение между закон и морал. Територията на морала винаги ще е по-смътна, но и по-богата, с пресечен релеф и неочаквани бездни. Законът е опитът да се подреди тази територия, да се извлекат от нея правила, така щото да можем да живеем заедно в общество. А тъй като съвременното общество е станало особено сложно, то и законът, опитвайки се да следва тази сложност, може да стане объркан, а понякога и коварен. Ключовият момент е как съдим самите себе си. Защото съдията е длъжен да следва закона, но гражданинът не трябва да превръща закона в своя норма на поведение на мястото на морала, тъй като в него винаги ще има празнини и вратички. Ето защо законност без ценности е куха рамка от правила, които всеки ще си намери извинение да наруши. А ценности се градят бавно, трудно и с общи усилия.

- Защо политиците все повече изпадат в монологично състояние? 

- Това е интересна тема, по която си струва да се разсъждава по-пространно. През последната година в България определено наблюдаваме как някои политици възприеха изцяло монологична форма на общуване с хората. Не е нужно да се появяваш по медии, да даваш интервюта, ти сам си медия, говориш само каквото пожелаеш и никой не може да ти задава въпроси. Феноменът е световен, Доналд Тръмп също беше такъв политик. Нелепото е, че Тръмп беше до голяма степен принуден да се оттегли в монологичност, тъй като се намираше в състояние на война с уважаваните традиционни медии. Докато у нас медийният климат не е никак враждебен към политиците на власт, така че защо го правят? Вероятно е защитна реакция, страх, че ситуацията, с която си свикнал, се променя, а ти не само нямаш контрол над нея, но и не разбираш как точно се променя. За един политик това няма как да свърши добре. Но аз виждам и политици, които умеят да разговарят с хората и се чувстват добре сред тях.

- Какво все й пречи на журналистиката да върне своето достойно място в обществото? 

- Пречат ѝ много неща и повечето от тях са ни добре известни: от натиска на властта до проблемното финансиране в дигиталния свят. Но това монологично поведение, за което стана дума, също е фактор. Какво да прави журналистиката, ако ѝ е отнето дори правото да конструира разговор? От друга страна, тъкмо тук виждам и една възможност тя да си върне отчасти достойнството. Журналистите би трябвало да не отстъпват от своето място като медиатори между политиците и обществото, да настояват, че именно те държат микрофона. В този смисъл, когато три национални телевизии излъчват „изявление“ по гащи на министър-председател в оставка, без да имат репортери на място, това е просто самоубийствено. Дано някакъв инстинкт за самосъхранение на медията проработи все пак. Но в крайна сметка достойнството на журналистиката се защитава така, както във всяка друга професия: чрез достойнството на всеки отделен професионалист.

- Кои са най-належащите промени в културата?

- Ако говорим за културата изобщо, там належащи промени нито може да има, нито може някой да издава предписания за тях (макар че опитите продължават). Процесите в нея са винаги бавни и многопластови. Другояче стои проблемът с грижата за културата, която би трябвало да е една от задачите на всяка цивилизована държава. И тук човек се чуди откъде да започне. Не бих навлизал в специфични културни политики, но ще се опитам все пак да очертая две сфери, в които вярвам, че са нужни целенасочени и доколкото е възможно спешни усилия. Едната е опазването на културното наследство, което изчезва с всеки ден пред очите ни. Но как да го опазим, ако не можем да се разберем кое е културно наследство, чие е то и кой отговаря за него? Тук явно е необходимо нормотворчество и нямаме време да чакаме обществото да узрее за него. Другата особено важна сфера е достъпът до култура. Трябва да се откажем от представата, че културата е нещо лъскаво, което показваме на чужденците. Културата е това, което прави живота на всеки отделен човек по-богат и го вписва сред животите на хората около него. В такъв случай тя очевидно е насъщна необходимост, до която всеки трябва да има достъп, разбиран не само като финансова възможност, а като близост, информация, проактивна работа на мрежата от малки и големи културни институции.

- Какво е за вас Великден?

- Аз не съм вярващ християнин, но добре съзнавам доколко, през литературата и изкуството, съм формиран от християнската култура. Така че Великден носи светлина и за такива като мен. По-близък ми е от Коледа – заради драматизма, досега до възвишеното и дълбокия философски смисъл в историята за Страстите Христови и Възкресението. А и защото е в по-малка степен комерсиализиран и завладян от консуматорското отношение към света. Впрочем това отношение не е от вчера. Попадна ми тези дни един цитат от Вера Мутафчиева: „От цялата религия българинът е научил, че на Гергьовден се яде агнешко, а на Великден – козунаци“. Това е колкото смешно, толкова и тъжно. Оставям настрана въпроса за вярата, защото не съм компетентен по него; но да не познаваш християнската религия в крайна сметка те прави културно безпомощен.

* Ангел Игов е писател, литературен критик и преводач и преподавател, работи и като журналист в областта на културата. Носител е и на литературни награди.