Галин Никифоров е сред най-публикуваните съвременни български писатели. Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Къщата на Kлоуните“, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”.

Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си „Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”. По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. Предстои екранизацията на последния му роман „Тяло под роклята”, чийто снимки се очаква да приключат до 2022 г.

Г-н Никифоров, във вашите истории обръщате внимание на обикновени хора, които преживяват тежък момент, на маргинални личности, на аутсайдери. Тези герои обаче често са в периферията на публичното внимание или поне не влизат в телевизора. Как гледате на тези разминавания?

Мисля, че вече се обръща внимание на всякакъв тип хора – на някои повече, на други по-малко. Освен това трудно някой може да бъде определен като обикновена личност. Всеки от нас е сложно съчетание от чувства, емоции, психологически комплекси и шаблони, интелект, затова ми е интересно да пиша за човешката природа – за състоянията ни, за отношенията, за израстването, за грешките ни. Има и нещо друго – ако читателят може да приеме драмата в живота на един аутсайдер и ако види част от себе си в него, то по този начин може да стане по-толерантен и по-смирен човек, да израсне. Защото в основата си всички хора сме еднакви.

Доколко вграждате от себе си – от лични преживявания, болки, дори характеропатии, в изграждането на художествения образ на вашите герои?

Рядко са лични преживявания – това мога да кажа със сигурност. Мисля, че при мен водещо е въображението, съчетано с артистичност, чрез които изграждам образите на героите си, обогатени с познанията ми за хората, за стереотипите, за някои аспекти от живота. Изключение е само романът ми „Лятото на неудачниците”, защото там преживяванията на моето поколение си бяха и мои преживявания, а героите бяха съчетание от двама или трима действителни персонажа, разбира се, оформени метафорично. Скоро приключих и последния си роман, сега го редактирам, и ми се струва, че той е по-личен, отколкото другите. Но не знам дали това го прави по-добър, или не.

Как ви хрумна основната идея на „Тяло под роклята”, където се разказва за мъж, който накрая сменя пола си?

Винаги съм търсил оригинални и неразработени територии, защото така предизвиквам себе си – това е по отношението на сюжета и техническото изпълнение. А по отношение на героите мога само да кажа, че те сами ме водят през историята и аз само ги следвам, без да ги деформирам или клиширам. Затова и до смяната на пола на Борис пак стигнах чрез самия него.

Той е убиец и това е непростимо – и в това е голямата му драма, защото го осъзнава, защото е чувствителен и отговорен човек. Е, след като един чувствителен и отговорен човек не може да понесе греховете от миналото си, той има само две възможности – едната е да унищожи тялото си като се самоубие, но Борис не е такъв тип личност, а втората, която той избира, е да унищожи пола си, защото той е в основата на първото му убийство. И така да се превърне в своята сестра близначка Бориса и всъщност да продължи нейния живот, като заличи напълно своя.

Такава беше моята логика. Имаше нещо много драматично в това пресъздаване, много красив контраст между крайностите в човешката природа. И читателите го оцениха – този роман е може би най-харесваният ми, заедно с „Лисицата”.

Кои са занаятчийските елементи, които използвате, за да разкажете историята си докрай?

Труден въпрос... Мисля, че всъщност цялото умение да разказваш се основава на някакво чувство за мярка, което непрекъснато се опитваш да усъвършенстваш през годините.

Старите майстори са казали, че изкуството започва там, където свършват занаятите и смятат, че този период, ако си усърден, продължава поне десетина години дори и да имаш талант. Казах, че е труден въпрос, защото в действителност обхваща толкова много, а отговорът някак не може да бъде конкретен; поне аз не мога да го конкретизирам...

На езика ми идват само клишета: първото написване на историята се прави със сърцето, второто – с ума; претрупвай сцените с описания, после при редакциите избери само най-добрите; чети документална литература, гледай документални филми по темата в книгата си; питай се как един абзац води към друг и защо изобщо е там; структурирай и редактирай като луд, никога не мисли, че трябва да завършиш книгата, а мисли само за сцената, която описваш, и т.н....

Осъзнавам, че това не е най-добрият отговор на въпроса, но поне е честен! Една голяма част от писателското умение не може да бъде обхваната и конкретизирана – просто си е усет или чувство, което следваш. И може би трябва да си остане такова.

Какви граници си поставяте, когато дълбаете в психологическите, дори и в психопатските дълбини на човешкото поведение?

Със сигурност искам да стигна максимално надълбоко в душите на героите си, със сигурност искам да видя всичко, което има там, но и със сигурност знам, че не всичко от това, което съм видял, разбрал и почуствал ще бъде написано. Винаги имам нужда от правилното усещане и отношение към героите си, но не искам да бъда перверзен или натуралистичен, въпреки че и това е част от човешката природа. Трябва да има някакви граници, които всеки писател си определя сам.

В „Тяло под роклята” мисля, че стигнах до най-надълбоко, „обективът беше направо върху кожата” както се казва. Но образът на Борис ми го позволи, той просто беше извън всякакви норми, трансгресивен, необикновен, чувствителен. И за да предам усещането ми за него, ми помогна това, че непрекъснато си повтарях, че трябва да бъда като психиатър: да не го съдя, а просто да го следвам и да разказвам живота му. Така и стана.

В голямата си част моите истории се основават на това – да не съдя героите си. Такъв съм и в личния си живот, в отношенията си с другите хора.

Докъде може да стигне провокацията ви с обществените норми? „Тяло под роклята” съвпада с дебатите около Истанбулската конвенция?

Няма провокация. Просто разказах една история, която смятам за драматична и много човешка. Хората я възприемат по различен начин, но така е с почти всеки мой роман, а и не само мой. Аз така и не разбрах по какъв начин книгата ми може да бъде свързана с Истанбулската конвенция и с проблемите, които тя породи.

Как виждате обществената роля на съвременния писател? Как гледате на събитията на политическата сцена, резултатите от изборите?

Според мен обществената роля на писателя е точно такава, каквато е и на всеки един друг човек – нито повече, нито по-малко. Това, че съм писател, не е привилегия, нито поражда някакви други задължения и отговорности в обществен аспект, освен тези, свързани с професионализма ми. Иначе мога да кажа, че на изборите според мен всички партии получиха точно това, което заслужаваха. Глас народен – глас Божи.

В предишни ваши интервюта казвате, че не искате да пишете за политика. Защо?

Никога не съм изпитвал необходимост да пиша за политика, а и тази материя ми е безкрайно далечна. Смятам, че изкуството е в пъти по-добро занимание, отколкото политиката. Наясно съм обаче, че тя все пак е едно необходимо зло и уважавам хората, които се опитват да я правят по правилния начин и за доброто на другите.

Предстои екранизация на вашия роман „Добро момче”. Какви са очакванията ви и кога ще можем за гледаме филма? 

Надявам се да стане добър филм. Боби Костов е правил три пълнометражни филма, единият от тях – „Нощта на мечтите” също беше по мое произведение. Последният от тях според мен беше най-добър. Казва се „Не те харесвам” и е с участието на Любен Чаталов, Явор Бахаров, Китодар Тодоров и още няколко много добри актьори.

Мисля, че част от тях ще участват и в „Добро момче”, но предпочитам засега да запазя мълчание, още повече че Боби обича да изненадва. Вероятно към края на следващата година филмът ще е готов. Тогава се очаква да е готов и филмът „Тяло под роклята”. Ще бъде страхотно, ако двата излязат едновременно и това е една от най-хубавите ми надежди!