Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Има много случаи в различни страни, в които един процес – заради обществения интерес – се възобновява, когато вече никой от главните герои не е жив.

Случаят „Левски“ обаче е жив и към него трябва да се връщаме непрекъснато; той не бива да отива в архив. Това не е обикновен криминален случай, за какъвто понякога се представя.

По него е трудно да бъдат дадени еднозначни отговори, защото по-голямата част от това, което сме приели като факти, всъщност са спомени, преплетени с емоции – които нерядко изопачават истината.

Клуб Z публикува откъс от "Случаят Левски" на Людмил Леонидов (изд. Изток-Запад).

 

Има много случаи в различни страни, в които един процес – заради обществения интерес – се възобновява, когато вече никой от участниците не е жив.

Случаят „Левски“ обаче е жив и към него трябва да се връщаме непрекъснато; той не бива да отива в архив. Това не е обикновен криминален случай, за какъвто понякога се представя.

По него е трудно да бъдат дадени еднозначни отговори, защото по-голямата част от това, което сме приели за факти, всъщност са спомени, преплетени с емоции – които изопачават истината.

Как ли Дякон Игнатий, ако присъства на собствения си процес, би разказал за себе си и за времето, в което е живял? Как щеше да оцени хилядите страници, изписани за него? Щеше ли изобщо да го интересува нашето мнение, или преди да ни напусне, е бил намерил отговор на всички въпроси, които са имали някакво значение за България, за него и за революцията?

Какво ли би казал за това, че го превърнахме от „идеал“ в „идол“, и разбере, че десетилетия наред бяхме залети от цензурирана информация и ни беше втълпено, че няма какво повече да научим нито за живота му, нито за смъртта му, нито за епохата, нито за героите, нито за предателите, които са го заобикаляли отвсякъде?

Щеше ли да развенчае „героичните биографии“ на съвременниците си, на които се крепи идеологията ни от последното столетие, или като истински Апостол щеше да замълчи, за да не произнесе заслужената присъда?

Ако можеше да прочете тази книга, в която главният герой е Епохата, а той е нейното въплъщение, щеше ли да каже: „Аз съм творение на Епохата. Ако тя беше друга, аз нямаше да съществувам!“ 

В тази книга героите са Съдията, Епохата и Левски. За да намерим веднъж завинаги верния отговор на въпросите, които ни интересуват, трябва да се върнем десетилетия назад и да изживеем всичко отново. В импровизираното следствие „Съдията“ сме всички ние. 

Людмил Леонидов


Първи въпрос

Съдията (посочва празния стол): Познавате ли Левски?

Епохата: Разбира се, че го познавам. Той е част от мен.

Съдията: Това, което ние знаем за него, ли е истината, или тя е скрита зад други събития, за които не искаме да си спомняме?

Епохата: Преди да ви отговоря на въпроса, искам да ви напомня, че аз съм тук като свидетел, а не като обвиняем. Много хора не са наясно с историята и обвиняват мен за случилото се. Правят го дори юристи и политици. Те се отегчават от подробностите и се интересуват само какво се е случило, а не как и защо. От това страдам само аз. Винаги аз съм виновна за това, което се е случило. Десетилетия наред истината за мен беше изопачавана.

Всичко – от прозвището „Левскiй“ до последните му думи пред бесилото – е литература, а не история. Търсенето на неподправената историческа истина се сблъсква и с мирогледа на изследователите, които през изтеклите десетилетия неведнъж бяха на различни мнения за това, което той постигна с цената на живота си.

Съдията: Националните ни герои от миналото присъстват с различна сила в научните трудове и като обвинение, и като оправдание. Така в крайна сметка днес съществуват няколко паралелни български истории. Левски не прави изключение. Той обаче рязко се отличава от съвременниците си. Няма пример, който да следва, и не е оставил наследници, които да продължат неговия път. Разбрал е, че истинската сила е Времето, което решава съдбата на народите – не съдбата на своите вождове.

Епохата: Левски не можа да попадне в своето време. Тогавашните български лидери, водейки битки помежду си, не разбираха, че това всъщност е битка с времето, в което живеят. Единствен той постави Времето над себе си. Неговото време започна десетилетия преди раждането му, но завърши със смъртта му.

Съдията: Можем само да съжаляваме, че не е продължило до днес...

Епохата (прави се, че не го е чула): В онова време българите се бяха разпилели при всички съседи. Хем да са свободни, хем да са близо до бащин дом, ако нещо се случи. Румъния, освен „младите“, приюти „старите“ и „мъдреците“ от Браила. „Богаташите“ останаха в Одеса. „Църковните борци“ живееха в Цариград. Всеки от тях твореше „своята си история“. Вие, живеещите днес, за да разберете сблъсъка между Времето и Епохата, трябва да се върнете десетилетия назад и стъпка по стъпка да изминете пътя до бесилото. 

 

 

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.