Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Проф. Владимир Жобов е завършил специалността „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1984 г. През 1991-ва защитава дисертация с тематика върху фонетиката на българските диалекти. От 1988-а е преподавател в Катедрата по български език във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. А от 2016-а е професор в същата катедра. Преподава фонетика и диалектология на българския език. Има едногодишна специализация в Калифорнийския университет в Бъркли.

 

Проф. Жобов, вярно ли е, че езиковедите могат да докажат с най-много аргументи, че когато говорим за хората в България и в Северна Македония, става дума за един народ в две държави – защото българският език и неговите диалекти са уникални в развитието си и се отличават от останалите славянски езици и диалекти? Какво всъщност ги прави уникални?

Езиковедите, изобщо филолозите, са само част от специалистите, наред с антрополози, етнографи, историци, социолози, фолклористи (по азбучен ред), които обсъждат подобни проблеми. Езикът е между основните и често най-важният символ на националната идентичност и това прави лингвистичните аргументи особено важни. Езиковедите решават дали диалектът А спада към езика В или към езика С, или пък е отделен език, въз основа на сравнение на комплекси от признаци, за който е известно, че характеризират трите езикови системи. Въпросът е как се избира този комплекс. В един свой полемичен текст, към който ще се върна по-късно, Балан изброява следните критерии: кои от тези признаци са по-съществени и кои не; кои са коренни, първични, а кои заети; признаци „върху които почива целият характер на езика, кои се радват на най-широко разпространение в него, а кои държат точно място“.

Диалектите, които се говорят в България и Северна Македония (и не само там), действително се характеризират с достатъчно на брой важни признаци, за да бъдат третирани като един контунуум и от лингвисти, които никога не биха отрекли съществуването на отделен македонски език. В такива случаи се използват термини като южнобалканославянски (или само балканославянски), македонобългарски. Някои чуждестранни слависти добавят, че историческото име на южнославянобалкански е български. Между тези признаци са наличието на задпоставен член, липсата на падежи и инфинитив и други, непознати в другите славянски езици.

Лингвистиката обаче не може да предложи категорично разграничение между език и диалект, нито универсална скала за релевантност на езиковите признаци.

Последната дума обаче е на носителите на езика.

Защо?

Често се изтъква, че диалекти със значителни различия се смятат от носителите им за принадлежащи към един език, например немският в Германия, Австрия, Швейцария. Контрапримерите, т.е. голяма структурна близост между езици, които се смятат за отделни, идват от славянските езици: чешки и словашки, белоруски и украински, които на руската диалектна карта от 1914 г. се явяват като диалекти на руския (вторият под името малоруски), а по-късно се смятат за отделни езици. Най-радикалният пример е съвсем близо до нас и ще си позволя да му отделя малко място, по необходимост спестявайки важни подробности. Става въпрос за съдбата на езика, който до неотдавна се наричаше сърбохърватски. Хърватският не се появява като отделен език през 1991 г., както, изглежда, мнозина мислят. Общият книжовен език на двата народа е резултат от „книжовен договор“, подписан през 1850 г. във Виена, често нарушаван и от двете страни, преподписан през 1954 г. в Нови Сад и денонсиран от хърватите (поради „унитаристкия“ според тях подход на сърбите) далеч преди обявяването на независимостта. След разпадането на Югославия босненците също декларират, че говорят на свой език, наричан „босански“ от тях и „бошнячки“ от сърби и хървати. През 2007-а ги последваха черногорците, които малко по-късно реформираха и азбуката си. Така от два (или дори един от гледище на сравнителното езикознание) се получиха четири езика. 

Босненският се движи по-добре от черногорския по линия на международното признаване, но причините за това са най-малко лингвистични. Дойде ми наум изразът „лингвистичен трибализъм“, но езиковедите нямат право на патерналистки съждения за това кое е добро за обществата. Рискът обаче е очевиден: дипломати и езикови кодификатори може да настояват за официални преводи там, където има пълно взаимно разбиране. Четири езика дават шест преводачески двойки: преразход на енергия в името на идентитета без практическа полза. За да дам представа колко бързо растат тези двойки, добавянето само на български и словенски ги прави 15, а и на македонски – 21. Повече делегати или повече преводачи на една южнославянска конференция? Затова през 2017-а беше приета от представители на всичките четири страни и редица чуждестранни лингвисти „Декларация за общия език“, която говори за един полицентричен език, с уговорката, че всяка общност може самостоятелно да кодифицира своя вариант и да го нарича както иска. Сръбските и особено хърватските реакции в мрежата не са за хора със слаби нерви. Ще добавя, че във всяка от тези страни действа армия от езикови началници (те наричат себе си кодификатори, както и у нас), които се стремят да раздалечат езиците.

Създаването на езика, който днес се говори в Северна Македония, се е превърнало у нас в някаква легенда, за която всеки говори на маса – за Сталин, Тито, Коминтерна и пр. Но как практически такава голяма група хора се научава насилствено и само за няколко десетилетия да използва език и писменост, ако не ги смята за свои?

Коминтернът се намесва през 1934-та и особено дивашки след 1944 г. Естествено е произволът на самозвани езикови инженери и масовите репресии да предизвикват негативни чувства у много българи. За мене най-отвратителната страна на този процес е, че активистите поставят избора на политическа доктрина (между сталинския и титовския комунизъм) над съкровени за хората в региона чувства като национална принадлежност.

Македонският сепаратизъм обаче е (малко) по-ранен. Първата му подробно аргументирана изява е книгата на Кръсте Мисирков „За македонцките работи“ (1903). (Той сменя възгледите си по-късно, но написаното остава.) „Сепаратизъм“ означава отделяне, а отделянето е винаги от нещо, в случая от това, че „ниje до сега сме се велеле бугари“. Мисирков няма илюзии и по отношение на това как тезата му ще бъде приета: той смята, че македонските читатели ще бъдат „удивени от поjауен’ето на таjа книга“. Интересно е, че между причините за появата на сепаратизъм сред македонски студенти в Петербург той сочи увлечението на българските студенти по интернационализма и социализма. 

Мисирков предлага и диалектна база за бъдещия литературен език: централното наречие, което той нарича велешко-прилепско-битолско-охридско. Тази дефиниция го представя като слаб диалектолог, защото охридският говор е доста различен от останалите три. В Охрид се изговаря гъба и лешча, в останалите три говора по-ортодоксално македонски: габа и лекя. Този избор няма нищо общо с престижа на диалекта и е мотивиран само от желанието да звучи максимално небългарски.  

Тук ще се върна на рецензията, която Балан публикува в „Периодическо списание“ и която, по необясними причини, не се цитира в съвременни публикации. Балан спазва много спокоен тон, когато оспорва езиковите претенции на Мисирков, но към края на текста четем: „Затуй ще е по-достойно да работят македонските славяни за своята свобода под истинското си национално име, нежели от неоправдан и подъл страх да го маскират с никаквото означение „македонославянски“, уж като особито племе.“

Думата „подъл“ е безспорно силна и тъкмо затова изисква пояснения. Подлостта според Балан е в следното: Македония (в географския, не в днешния политически смисъл) е мултиетническа. Нереалистично е да се очаква, че албанци, гърци и турци в областта ще работят в посока на изработване на собствени национални стандартни езици, различни от вече съществуващите. Тогава, ако славяноговорещите в Македония декларират, че говорят български, те могат да разчитат на не повече от равно третиране в рамките на мултиетническата общност, не на доминираща позиция, независимо от численото си преимущество. Македонизмът, смята Балан, е необоснована претенция към доминация от страната на една етническа група в областта.

Преди да осъдим тази позиция, бих попитал: смята ли някой, че албанците в съвременна Северна Македония ще се съгласят, че са полагали усилия да усвоят не официалния език на държавата, в която живеят, а чужд диалект или наречие, дори и въздигнат до статута на „писмена норма“.

Какво превръща един език в национален? И независимо от произхода си не започва ли всеки един нов национален език своето съществуване от нечий „чужд“ диалект?

„Езикът е диалект с армия и флота“, гласи максима, приписвана най-често на Макс Вайнрайх. Диалектите образуват вериги от взаимно разбираеми езикови системи, а това, което ги прави категориално различими езици, особено в случая с Европа, са установените в редица случаи стари държавни граници, които рядко съвпадат с езиковите.

Защо според вас съседите ни в Северна Македония така отчаяно бранят своята идентичност именно чрез езика – има ли подобни други световни примери? Не сме чували австрийците да претендират, че говорят австрийски, а не немски например. Или австралийците и американците да твърдят, че езикът им не е английски, макар говорът им да се отличава с някакви местни особености в произношението или някои думи.

Македонците не искат нищо повече от това, което други вече са постигнали като признание. Вярно е, че националният сепаратизъм невинаги се съпровожда от езиков сепаратизъм. Има примери и за обратното – например езика на холандските заселници в Южна Африка. 

Проблемът тук според мене е в интензивността на контактите и в общата посока на развитие на обществата. Ако два народа (ние и македонците или например черногорците и хърватите) не контактуват помежду си и следват различни политически и културни модели, те ще обогатяват речника си от различни източници, ще моделират културата си и в резултат на това начина си на изразяване и някой ден бабите и дядовците ще заключат, че внуците им не говорят по един и същи начин.

Няма мярка, отвъд която диалект (или вариант) се превръща в отделен език. Досадно за мене е, когато езиковеди преувеличават различията с политически цели. Ето един пример: декретира се подялба на световните езици в два типа: конфлуентни и констриктивни (тези вторите толерират струпвания на съгласни) и границата между двата типа е тъкмо между български и македонски. Или се предлага нова класификация на славянските езици: не в познатите три групи (източни, западни и южни), а само в две, а с тежката задача да охранява това разделение е натоварена нашата крехка ятова граница.


- Къде през последните 30 години държавата сбърка със Северна Македония – първи я признахме, никога не сме имали териториални или други претенции към нея, но проблемите не само не бяха решени, а се задълбочиха?

Трябва да си призная, че не познавам съвременна Северна Македония, а най-важното тук е дали този език действително се усвоява от образованите хора, функционира ли пълноценно в образованието, в културата и в администрацията. Впечатленията ми от медийни изяви на македонски политици говорят, че по-скоро е така. (Къде са обаче наблюденията и заключенията на българските дипломати?) Не мисля, че можем или трябва да налагаме на езика им подчинен статут. Дори смятам, че ако езиковият спор приключи, македонците ще приемат продължителната обща история и ще могат да смятат славната история на Плиска и Преслав и за своя – така както американците смятат Магна харта и habeas corpus за част от собствената си традиция независимо от войните за независимост. 

По мое мнение неотстъпчивостта на българската страна в този спор има един странен страничен ефект. От около две десетилетия продължението на централния родопски говор на юг от границата се нарича във все по-многобройни публикации „помашки език“, което е чиста проба шарлатанство. Като се знае патетичната европейска политика за поддържане на езиковото многообразие (преводаческите двойки в ЕС са 276), нищо чудно някакви тарикати да изкрънкат фондове за кодифицирането на този език. Български лингвисти реагираха аргументирано и убедително. Коментарите в чуждестранни публикации обаче се свеждат до „българската позиция е предвидима“, с други думи – „знаем ги българите, те са националисти, особено по отношение на езика“.

А сега един хипотетичен случай: ако Черна гора се кандидатира за членство в ЕС, ще наложи ли България вето в ролята си на главен езиков експерт в съюза?

Учените от двете страни на границата – и историците, и езиковедите, продължават да спорят. Кое е най-работещото решение, което би удовлетворило и двете страни?

Има какво да отстоява нашата страна – македонците например трябва да се отучат от навика да чертаят езиковите си карти до Места. Остава и въпросът за българските диалекти в Албания, впрочем официално признати от тамошния парламент. За населението в Голо бърдо имам и лични впечатления (от средата на 90-те), че немалка част, особено от по-възрастните, се идентифицират като българи. Само десетина години по-късно в колективен труд от руски учени връзката с България беше сведена до възхищението на нечули-невидели деца от лъскавия камион на случайно минаващ български тираджия – при всичките претенции за научна обективност.

Толкова ли е важно как се нарича езикът, на който се говори в някоя съседна държава – никой не се вълнува дали гърците говорят гръцки, сърбите – сръбски, или румънците – румънски. Не се ли използва този проблем единствено за да се помпа някакъв фалшив комплексарски патриотизъм у нас?

Как се нарича езикът е важно, иначе нямаше да я има цялата тази дискусия. За мнозина по света езикът е нещо свещено. Компетентните езиковеди може да описват езиците и да ги класифицират според все по-точни критерии, но не е тяхна работа да учат хората какво да мислят и да чувстват за езика си.

Каква е причината този въпрос да е толкова важен – съвсем няма с какво да се гордеем в наши дни и затова трябва да докажем, че съседите говорят български? Но това няма да реши нито икономическите ни проблеми, нито липсата на правосъдие, нито ще пребори корупцията. Защо тогава го правим?

Напълно съм съгласен, че правосъдната ни система се нуждае от реформи. Иначе мога само да кажа, че трябва да бъдем по-внимателни, когато се самосъжаляваме. 

Този материал е публикуван в броя от януари 2021 г. на сп. "Клуб Z".

 

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.