В издадената през 2003 г. „Постдемокрация“ Крауч твърди, че зад фасадата на силни институции в много от развитите общества демокрацията бива изпразвана от съдържание, при което главните ѝ мероприятия се превръщат в кухи ритуали, тъй като властта все повече преминава в ръцете на елитарни кръгове от богатите делови среди и към една все по-изолирана класа.

В много отношения провокиращият аргумент на Крауч бе потвърден от събитията в последно време, които обаче разкриха някои слабости на първоначалната му теза и показаха, че положението днес е дори по-лошо. Глобалната финансова дерегулация, която бе най-голямата ценност за лобистите на богатия елит, ни донесе финансова криза и стимулира допълнително ксенофобски движения, които вече не признават първостепенното значение на обезпечаващи демокрацията институции като тази на правовата държава.

Възходът на социалните медии е позволил на шепа много богати хора и институции да насочват целево огромен брой съобщения към различни групи от граждани, създавайки фалшивото впечатление за дебат, инсценирането на който всъщност се манипулира от малко на брой скрити източници. Крауч прави оценка на последиците от тези и други тенденции за първоначалната си теза и твърди, че макар и в значителна степен тя да остава състоятелна, той е подценил ценността на институциите, които са от жизнена важност за поддържането на демократичния ред. Същевременно той се противопоставя на популистките предизвикателства, които привидно повтарят изложените в „Постдемокрация“ твърдения, но чиято песимистична носталгия е носител на антидемократична смес от омраза, отчуждаване и насилие.

Колин Крауч е заслужил професор на Университета в Уоруик и чуждестранен научен член на Института за социални изследвания „Макс Планк“ в Кьолн.

Клуб Z публикува откъс от Постдемокрация след кризите от  Колин Крауч (изд. Изток-Запад)

В книгата си Постдемокрация, публикувана за първи път през 2003 г., аз твърдях, че в по-голямата част от западния свят ние се носим по течението към една ситуация, при която демокрацията се превръща в сянка на самата себе си. Нейните институции и привички си оставаха: провеждаха се оспорвани избори; правителствата можеха да бъдат сваляни и сменяни по мирен път; политическият дебат изглеждаше ожесточен. Но жизнеността и устремът ѝ бяха намалели; партиите и правителствата не толкова реагираха на желанията, изразявани автономно от гражданските групи, колкото манипулираха темите и общественото мнение.

Междувременно реалната енергия на политическата система бе преминала в ръцете на малки елити от политици и корпоративните богаташи, които все повече обезпечаваха условия, при които политиката да отговаря на желанията на вторите. В нормалния смисъл на думата никой не можеше да бъде „обвинен“ за което бе съсредоточена демокрацията: националната държава. Това правеше голяма част от политическия икономически дебат безплоден. На второ място, разделението по класов и религиозен признак, което навремето даваше възможност на обикновените граждани да придобиват политическа идентичност, губеше значението си, затруднявайки все повече всеки от нас да си отговори на въпроса: „Кой съм аз от политическа гледна точка?“. И докато не можем да отговорим на този въпрос, за нас ще бъде трудно да играем активна роля при демокрацията. 

Поради тези крупни сили на промяната светът на политиците и този на нормалния живот се раздалечаваха един от друг. Политиците отреагираха на това, прибягвайки все повече до технизирани средства за общуване с избирателите, като използваха по твърде едностранен начин на взаимодействие методите на рекламата и пазарните проучвания. Избирателите започваха да приличат на марионетки, играещи по свирката на манипулаторите на общественото мнение, бидейки рядко в състояние да дадат израз на собствените си тревоги и приоритети. Това само усили нарастващата технизируемост на демокрацията; оттук, пост-демокрация. В повечето съвременни общества с отдавна установени демократични институции все още имаше много граждани, които бяха в състояние да предявяват нови искания и да объркват плановете на кукловодите; но ние се бяхме запътили натам. 

В това отношение допуснах три важни грешки. Първо, съсредоточих се твърде много върху значимостта на, както ги нарекох, „ демократични моменти“ – онези точки във времето, когато политиците професионалисти губеха контрол над дневния ред, позволявайки той да бъде определян от гражданските групи. Не обърнах внимание на институциите, които поддържат и защитават демокрацията извън тези моменти.

Второ, макар и да разпознах ксенофобския популизъм като едно от движенията в съвременното общество, които, както изглеждаше, отправяха предизвикателство към постдемокрацията, аз в еднаква степен подцених неговата дълбочина и значимост и не видях, че той беше повече белег за засилване на постдемократичните тенденции, отколкото техен отговор.

Трето, говорех както за неуспеха на средните и нисшите класи в постиндустриалните общества да разработят своя специфична политика, така и за важната роля на феминизма като поредното това [състояние на нещата] – даже и тези, които имаха изгода от него. Двете основни причини се намираха извън обхвата на обикновената човешка манипулация. На първо място, глобализацията бе изместила вземането на ключовите политически решения към нива, които не можеха да бъдат достигнати от равнището на предизвикателство към постдемокрацията, но не успях да схвана, че някои феминистки елементи са отчасти специфичната политика на тези класи. 

Тези грешки са свързани помежду си. В началните години на този век изглеждаше възможно жизнеспособността на конституционния ред, който гарантира демокрацията, да се взема за даденост – докато в действителност той маскира постдемокрацията като демокрация. Ксенофобските движения, които от тогава насам придобиха такава значимост в Европа, САЩ и в други страни, дадоха да се разбере, че не приемат приоритета на такива институции като независимостта на съдебната система, върховенството на закона или пък ролята на парламента. Тъй като тези движения се позиционират предимно в дясното политическо пространство, тенденцията днес е партиите от центъра или вляво да защитават тези институции.

В една по-дълга историческа перспектива може да изглежда странно, че левицата защитава конституциите от една десница, която винаги е имала претенциите за тази роля; това е показателно за начина, по който политиката се променя. Освен това ксенофобските движения се превръщат в главните носители не просто на страха от и омразата към чужденците, но и, като цяло, на един песимистичен социален консерватизъм, включващ също така недоволството от постигнатия в последно време напредък на жените. Движенията, ръководени поне частично от феминистки идеи, стават при това техни главни антагонисти, излизащи извън рамките на „женските теми“ като такива. Надявам се до края на книгата да съм поправил тези грешки. 

Постдемокрация се появи също така не толкова като сгрешена, а по-скоро като на грешна дата, поради други причини. Тя започваше с преглед на приеманото за нещо нормално самодоволство, което по времето на нейното написване обграждаше демокрацията в много части на света. Това беше периодът, когато прославянето на либералната капиталистическа демокрация като връх на институционалното постижение на човечеството в книгата на Франсис Фукуяма "Краят на историята и последният човек" бе все още на мода.

Това бе няколко години преди да се появят книги със заглавия като "Изпразването от съдържание на западната демокрация" (2013) на покойния Питър Меър, но такава литература се превърна в течение едва през 2018 г. с "Как приключва демокрацията" на Дейвид Рънсиман, "Как умират демокрациите" на Даниел Зиблат и Стивън Левицки,"Може ли демокрацията да надживее глобалния капитализъм?" на Робърт Кътнър и "Демокрация в окови" на Нанси Маклейн.Годишният индекс на демокрация, изготвян от Разузнавателното отделение на сп. „Икономист“, отчете, че през 2006 г. – първата година, в която бе публикуван такъв доклад – 13% от населението на света е живяло в „напълно функциониращи“ демокрации. Към 2017 г. той беше паднал на 4,5%. 

Пишех и преди финансовата криза от 2008 г. да демонстрира един от основните ми аргументи: че лобирането за интересите на глобалния бизнес е създало една дерегулирана икономика, която пренебрегва всички други интереси в обществото. Все още не бях оценил напълно специалното място на финансовия сектор в съвкупността от капиталистически интереси и особеното предизвикателство, което той представляваше за демокрацията.

Две години по-късно изглежда, че еврокризата даде перфектни примери за постдемокрацията в действие – когато на парламентите в Гърция и Италия бе предоставен избор: или гласувате за министър-председатели, определени от Международния валутен фонд, Европейската централна банка, Европейската комисия и неофициалния комитет на водещите банки, или не получавате помощ за излизане от кризата. Формите на демократичен избор бяха запазени: новите министър-председатели – и двамата бивши служители на „Голдман Сакс“, една от банките, стоящи в основата на кризата – не просто бяха наложени, парламентите трябваше да гласуват за тях. Така работи постдемокрацията. Но това обяснение само по себе си е твърде опростено. Налице са сериозни въпроси относнодемократичните правомощия на предишните правителства в двете страни. 

Най-накрая, в годините след като написах "Постдемокрация", станахме свидетели на необичайното развитие на социалните медии и използването им за политическа мобилизация. В книгата си приветствах ролята на интернет като средство, даващо възможност на групите на гражданското общество да се организират и разгръщат дискусии, създавайки в известна степен полезен противовес на големите корпорации и медийните организации. Сега знаем, че това бе наивно.

От първите години на този век икономиката на интернет създаде свои собствени колосални предприятия, усилвайки допълнително потенциалната икономическа роля на капиталистическата власт и богатство. Интернет способства и за разпространението на един език с изключителни изблици на омраза, за влошаване качеството на дискусиите и за възможността за разпространяване на лъжлива информация. Голяма част от това е свързана с възхода на новите ксенофобски движения на крайната десница, самоназвали се като alt-right.

Социалните медии все още дават, както и по-рано, възможност на групите в гражданското общество и на отделните хора да изразяват своето политическо мнение  – нещо, за което преди те не са имали никакъв шанс, – но притежателите на колосално богатство купуват технологиите и експертизата, чрез които могат да установят основните характеристики на милиони граждани и да адресират към тях неимоверен брой убедителни послания, създавайки впечатление за огромна динамика на идващи привидно от милиони отделни хора мнения, източникът на които в действителност е само един.

Трудно е да си представим по-съвършена постдемократична форма на политиката, създаваща впечатление за дискусии и конфликт, която в действителност е инсценирана от малко на брой скрити източници. Това, което изглеждаше като освобождаваща, демократизираща технология, се оказа, че облагодетелства малък брой изключително богати индивиди и групи – онези заможни хора, имащи нахалството да заемат позата на опоненти на „елитите“. Отношението на социалните медии към демокрацията и постдемокрацията изисква преоценка.