Съединените щати са изправени пред реална геополитическа заплаха и нито екипът на Байдън, нито по-широката американска външнополитическа група от експерти, не признават сериозността на ситуацията. Новоизбраният президент Джо Байдън и неговите съветници обичат да говорят не само за подновеното американско лидерство на световната сцена, но и за възстановяване на либералния международен ред.

Но същевременно нараства опасността от ядрена конфронтация. Тази неудобна истина рядко се признава. В американските външнополитически дебати се появи нова норма - опасните последици от политиките на САЩ се омаловажават, така че преследването на американската хегемония да продължи безпрепятствено, без никакъв смислен контрол от страна на Конгреса или истински политически дебат, съществувал по времето на Студената война. Но в световната политика добрите намерения не гарантират безнаказаност.

В същото време САЩ са изправени пред амбицирани и озлобени противници като Китай и Русия и са затруднени от объркани и несигурни съюзи - като се започне от НАТО, който изглежда не съществува толкова като средство на външната политика на САЩ, колкото като свещен символ на западната добродетел.

Наред с ненужните противници и несигурните съюзи се наблюдава и нарастваща фрагментация на световната политика, несравнима от Първата световна война насам. Тази фрагментация изпразва от съдържание популярния термин "международна общност". ООН действа твърде често като форум за международни дебати, а не като ефективен механизъм за регулиране.

Тази криза на международната общност върви успоредно с кризата сред американската експертна общност, която - в контекста на нарастваща политическа поляризация и упадък на националния интерес като ръководен принцип - е предала досегашния си морален и интелектуален авторитет. Веднъж президентът Джон Кенеди призова американците:

"Не питайте какво вашата страна може да направи за вас, попитайте какво вие можете да направите за вашата страна".

Вместо да отвърнат на този призив, днешните експерти често действат като поредната група за интереси - рядко са подготвени да споделят горчивата истина пред властта. В мемоарите си Хенри Кисинджър описва среща от 1955 г. между съветника по външните работи на тогавашния президент Дуайт Айзенхауер Нелсън Рокфелер и група академици. Нетърпеливи да предложат своите съвети относно вътрешнополитическите ползи от различните външнополитически подходи, учените останали изненадани, когато Рокфелер ги нахокал.

"Не ви доведох тук, господа, за да ми казвате как да маневрирам във Вашингтон - това е моята работа", казал Рокфелер. "Вашата работа е да ми кажете кое е правилното."

Виждайки какво минава за експертен външнополитически анализ днес, често се чувствам така, сякаш ме връщат към Съветския съюз на Леонид Брежнев, където човек трябваше да използва определени думи и да демонстрира преданост към политическия елит, за да бъде възприет насериозно.

Термини като "демокрация", "либерален международен ред", "съюзи", "агресия" и "дезинформация" рутинно се използват не като аналитични инструменти, които помагат да се интерпретира светът, а по-скоро като модерни думи, целящи да покажат, че ползващият ги е подготвен да играе по правилата.

Тази липса на аналитична строгост е най-очевидна в разговорите за НАТО. Алиансът рутинно се изобразява като неотменим крайъгълен камък на външната политика на САЩ. По ирония на съдбата необходимостта от тези чуждестранни съюзи не беше очевидна за първия президент на САЩ Джордж Вашингтон, който в прощалното си обръщение предупреждава за опасността от постоянни намеси, особено в Европа.

Съюзите, заявява той, "улесняват илюзията за измислен общ интерес в случаите, когато не съществува реален общ интерес". По-близо до нашето време, Джордж Ф. Кенан предупреди, че разширяването на НАТО ще отрови отношенията между САЩ и Русия и неизбежно ще постави двете страни на курс към сблъсък.

"Разбира се, че ще има лоша реакция от страна на Русия", заяви Кенан пред "Ню Йорк Таймс" през 1998 г.  

Фактите говорят, че Русия допринесе за окончателната гибел на Съветския съюз и е действала внимателно през 90-те години - преди разширяването на НАТО да достигне бившите граници на СССР - да не предизвиква Съединените щати. Всъщност, никаква руска военна намеса срещу съседна държава не се бе случила до конфликта между Русия и Грузия през 2008 г., когато в процеса на надцакване грузинските сили нахлуха в Южна Осетия.

Привържениците на разширяването на НАТО рядко разглеждат историята на Източна Европа преди да направят бързи преценки относно стратегическия и морален императив за участието на САЩ в региона, на практика винаги на страната против Русия. Помислете за балтийските държави. Те не са имали държавна история преди да бъдат спонсорирани от германските окупационни сили през 1917–1918 г. Запазват своята независимост до 1940 г., когато отново са присъединени към Съветския съюз като част от пакта Молотов-Рибентроп.

Михаил Горбачов отказа да използва сила, когато балтийските държави започнаха да изискват независимост и Съветският съюз започна да се разпада. Борис Елцин отхвърли възможността за военни операции дори по-категорично от Горбачов. Новата Русия бързо призна балтийските държави като независими нации, без никакво искане за териториални отстъпки.

Следователно не съществуват доказателства за руска агресия срещу балтийските държави, която да оправдае по-късното им присъединяване в НАТО - разширение, което на практика покани алианса в предградията на Санкт Петербург. Въвеждането на нова военна инфраструктура в балтийските държави само предизвика нарастване на руската военна активност и става все по-трудно да се разбере кой кого провокира първи. Никой не иска ядрена война, но ако балтийските държави разглеждат член 5 на НАТО като инструмент за безнаказани действия срещу Русия, те може да предприемат мерки, с които да настроят НАТО и ЕС срещу Русия. Тази опасна игра с огъня може лесно да се разпространи в Европа и дори в САЩ.

На този етап Русия и Китай са явни противници на Америка - ако не поради друга причина, то защото САЩ са решили, че те са враждебни сили и трябва да бъдат третирани като такива. Нито Пекин, нито Москва са в настроение да се предадат и всеки по свой начин е предприел действия, които се отразяват неблагоприятно на американската сигурност. Дали това състояние на отношенията е неизбежно (и в интерес на САЩ) е съвсем отделен въпрос.

Китай наистина е несравнимо предизвикателство пред американската глобална хегемония, след като вече надмина Съединените щати по отношение на покупателната способност, увеличавайки военните си разходи много по-бързо от САЩ, овладявайки нови технологии и установявайки политически и икономически отношения по целия свят. Но това развитие повдига два ключови въпроса. Първо: до каква степен глобалната хегемония - на която САЩ се радват след победата си в Студената война - е осъществима през тази нова ера и от съществено значение за сигурността на Вашингтон? И второ: какъв е точният характер на китайските амбиции и провокират ли те Китай да се стреми да замени Америка като световен лидер?

Клишетата като "геноцида" срещу уйгурите в Синцзян и вината за "китайския вирус" носят някакъв елемент на истина, но те също заблуждават. ККП наистина превърна Китай в авторитарна държава, но Китай има и пазарна икономика, която толерира значителни интелектуални и лични свободи. По-важното е, че Китай не е идеологически войнствена държава, която се стреми да налага своите доктрини в чужбина.

Неотдавнашните протести в Хонконг отразяват не само китайския авторитарен контрол, но и сложната история преди и след като Обединеното кралство предостави правомощиятана Китай да управлява територията под определени граници. Тази комбинация от специални обстоятелства прави китайското отношение към Хонконг със сигурност тревожно, но по-вредно за финансовите пазари на Хонконг, отколкото за националните интереси на САЩ. Що се отнася до китайските военни дейности в Южнокитайско море, Съединените щати имат право да им се противопоставят, но също така трябва да действат разумно. Америка не е ратифицирала Конвенцията за морското право (която предоставя правното основание за оспорване на поведението на Китай в тази сфера) и повечето от засегнатите съседни държави вече са смекчили отношението си спрямо комунистическата страна.

Китайското предизвикателство е важно, но също така е сложно и не бива да се опростява. Със сигурност трябва да се поддържа и повишава американския военен капацитет в Азиатско-Тихоокеанския регион и да се защитават американското производство и "ноу-хау". Но попадането в нова студена или дори гореща война с Пекин е неблагоприятно за американските национални интереси.

Предизвикателството с Москва е от друга категория. Владимир Путин обаче не е склонен да се предаде пред амбициите на САЩ да управляват повече или по-малко света, включително зоните в руската периферия. Но Кремъл не търси постоянна конфронтация със САЩ и НАТО. Напротив, той ясно твърди, че дори да бъде подложен на периодични санкции и осъждане, ще остане отворен за сътрудничество в много области, вариращи от контрол на оръжията и изменението на климата до разрешаването на конфликти.

При липса на руска военна агресия срещу НАТО или значителна намеса на Русия в политическия процес на САЩ, определянето на Русия за основен враг може да причини голяма вреда на американските интереси. Такива нагласи не само пречат на Съединените щати да се съсредоточат върху други приоритети - най-вече Китай - но също така ги карат ненужно да се стремят към ядрена надпревара с икономически слаба, но военно мощна нация.

Съществуват три основни заплахи, свързани с настоящата американска - и в по-широк план - западна политика спрямо Русия. Първо: налична е реална възможност за ескалация в райони, където американските и руските сили стоят очи в очи - например в Сирия. Нарастващият брой инциденти с участието на военни от двете страни доказва, че руските сили са инструктирани да действат по-напористо и е възможно при един от тези инциденти нещата да излязат извън контрол. Второ: има все повече доказателства за раздразнение от подхода на Путин за "стратегическо търпение" сред руския елит, както и нарастващо настояване, че единственият начин да се промени негативната динамика със Запада е чрез ескалация и разчитане на военната сила. Не на последно място: много вероятно е да се сключи китайско-руски тактически съюз.

Китай и Русия очевидно биха предпочели да имат нормални отношения със САЩ, вместо да изграждат съюз срещу тях. И все пак историята е пълна с примери за странни договорки, които са имали важни външнополитически последствия - пактът на Молотов-Рибентроп от 1939 г. е най-известният пример. Тъй като китайските и руските елити стават все по-разочаровани от Америка, изкушението да се противопоставят на САЩ чрез съвместни китайско-руски усилия само се засилва. 

Осъзнаването на сложността на китайските и руските действия не означава, че Пекин и Москва трябва да станат американски приятели. Разпознаването на опасността от безразсъдната злоупотреба с НАТО не означава, че трябва да изоставим Алианса и да отхвърлим видимите ползи от глобалната мрежа от съюзи. Вместо това трябва да признаем, че световните дела рядко са черно-бели, че съюзите трябва да служат като средства на политиката на САЩ, а не като цели сами по себе си и че историята, каквато винаги сме я познавали, вече се завърна. Тези, които не желаят да приемат този съществен факт, рискуват да се окажат от грешната ѝ страна.

Димитри К. Саймс е редактор на консервативното издание The National Interest. (В анализа си той излага популярни идеи сред републиканските външнополитически кръгове, които Клуб Z не споделя непременно, бел. ред.).