Арабските въстания бяха предизвикателство срещу установения ред, подкрепян от САЩ. Те ускориха оттеглянето на Вашингтон от региона. За американското напускане може да открием много причини, включително инвазията в Ирак през 2003 г., стратегическата необходимост на Америка да се насочи към Азия и вътрешния неприязън към войни в далечни земи.

Въстанията дълбоко подкопаха основните съюзи на Съединените щати и насърчиха местните сили да провеждат политики, противоречащи на интересите на Вашингтон, с глобални конкуренти като Китай и Русия.

По-енергичната подкрепа на въстанията от страна на САЩ може би щеше да помогне за по-демократични преходи. Но усилията на администрацията на Обама се оказаха хладни и неефективни. Така активистите се почувстваха предадени, а автократичните съюзници - изоставени.

Нежеланието на Вашингтон да действа по-решително в Сирия и стремежът му да постигне ядрена сделка с Иран на всяка цена допълнително отчужди автократичните партньори на САЩ. В резултат на това през по-голямата част от последното десетилетие предполагаемите американски съюзници, като Израел, Саудитска Арабия и ОАЕ, често действаха открито против американските интереси.

Администрацията на Тръмп пък споделя мирогледа на тези съюзници, включително презрението им към арабската демокрация и сделката с Иран. Но политиката му често не се оказва по-успокояваща. Липсата на реакция от страна на президента Доналд Тръмп след иранската атака през 2019 г. срещу саудитската рафинерия "Абкаик", която спря почти пет процента от световното производство на петрол, шокира региона. Що се отнася до повечето регионални въпроси, Съединените щати през последните 4 години като че ли нямаха каквато и да е политика. Тъй като присъствието на САЩ е избледняло, силите от Близкия изток създават нов собствен ред.

Някои части от тази алтернативна система са познати. Смъртта на израелско-палестинско споразумение нямаше как да бъде избегната. Борбата между Иран и неговите сунитски арабски съперници метастазира, но следва познати контури от ранните години на века. Иран увеличи присъствието си в Ирак и Сирия и запази своето регионално влияние въпреки оттеглянето на администрацията на Тръмп от ядрената сделка и подема на кампанията "максимален натиск" върху режима на аятоласите.

Атаката на Техеран срещу "Абкаик" изпрати послание до страните от Персийския залив, че потенциален конфликт би струвал скъпо. Постоянната кампания за нападения срещу американските сили в Ирак от подкрепяните от Иран шиитски фракции дори подтикна американският държавен секретар Майк Помпео да предупреди, че САЩ може да изоставят посолството си в Багдад - дългогодишна иранска мечта.

Истинската промяна в периода след Арабската пролет е появата на разломна линия в сунитския свят, простираща се през Персийския залив, Леванта и Северна Африка. С решението на САЩ да стоят встрани и да се фокусират предимно върху Иран, сунитските претенденти за лидерство на Арабския свят като Катар, Саудитска Арабия, Турция и ОАЕ проведоха множество прокси конфликти. 

Тези конкуриращи се сунитски блокове подкрепиха опониращи се групи на практика във всеки политически преход или гражданска война. Те възприемат местните борби като възможности за достигане на регионално надмощие. Ефектите бяха опустошителни: раздробена египетска и тунизийска политика, крах на либийския преход след Кадафи и разделена сирийска опозиция.

Именно в този поляризиран пейзаж саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман (МбС) допусна чутовни грешки. МбС се издигна на власт през 2015 г., като отстрани съперниците си и подчини потенциалните си опоненти. Оттогава той инициира поредица от пагубни външнополитически ходове.

МбС се намеси в конфликта в Йемен, който бързо прерасна в хуманитарна катастрофа, задържа принудително премиера на Ливан и се смята, че е поръчал убийството на опозиционния журналист Джамал Хашоги. Тези действия дълбоко нарушиха глобалния имидж на Саудитска Арабия.

Нищо не илюстрира преходните модели на този променен Близък Изток по-добре от избухналия през 2017 г. конфликт на Саудитска Арабия и ОАЕ срещу Катар, дошъл като реакция срещу предполагаемата подкрепа на Доха за терористични групи. Дипломатическата борба разкъса Съвета за сътрудничество в Персийския залив, някога най-ефективният многостранен орган в региона, и възпрепятства усилията на САЩ за изграждане на единен антиирански фронт.

Вместо да се поддаде на натиска, Катар просто се позова на иранската и турската подкрепа, защитата на САЩ (Доха е домакин на голямата авиобаза "Ал Удейд", която се използва от Щатите) и собствените си огромни финансови ресурси. В крайна сметка блокадата се превърна в полупостоянна, но не особено опасна нова реалност, като търканията се материализират чрез чрез прокси конфликтите в Либия, Судан и на други места. Неспособността на САЩ да принудят съюзниците си да разрешат разногласията си и да си сътрудничат срещу Иран показва колко се е смалило влиянието им от 2011 г. насам.

Тази борба в Персийския залив осигури условията за агресивната намеса от страна на Турция, която също се стреми да се наложи като регионален лидер. В Северна Сирия турските военни де факто прекроиха границите си и оказаха достатъчен натиск върху подкрепяните от САЩ кюрдски части, за да принудят американските войски да се оттеглят.

Анкара последва този успех с агресивна намеса в Либия, с цел да се противопостави на подкрепата на Египет и ОАЕ за Халифа Хафтар, командващ военните сили, които пък се борят срещу временното правителство, признато от Турция и други чужди сили. Военната експанзия на Турция, по-тесните връзки с Катар и подкрепата за сунитските групи, изоставени от Саудитска Арабия, изкристализираха нова регионална ос, пресичаща шиитско-сунитското разделение.

Съединените щати бяха практически невидими в повечето от тези конфликти. По времето на Тръмп, чиято администрация беше фиксирана върху Иран и не се интересуваше от нюансите на регионалната политика, Вашингтон до голяма степен изчезна като основен актьор, дори в Ирак и Сирия, където все още има разположени американски войски. Вместо това американският президент избра да разчита на автократичните партньори на САЩ - надявайки се, че те могат да игнорират общественото мнение и да влязат в открит съюз с Израел.

Това до известна степен даде добри резултати - Америка подпомогна преговорите за установяване на дипломатически отношения на Израел с ОАЕ и Бахрейн и осигури по-широка подкрепа от страна на Персийския залив в израелските усилия за противопоставяне на Иран. САЩ обаче не посредничат в другите конфликти, заради което те не само се удължават във времето, но и чувствително нараства броя на цивилните жертви. Въпреки че бойците отдавна са изгубили от поглед първоначалната си цел, насилието остава константа.

Какво предстои?

Въпреки преждевременното опяване на Арабската пролет, революционната вълна от 2011 г. не беше мимолетен мираж. Десет години по-късно автократичната фасада на региона отново се пропуква. Наскоро големи въстания блокираха преизбирането на немощния президент на Алжир, доведоха до свалянето на отдавна управляващия лидер на Судан и до протести в Ирак и Ливан. За Ливан само условно може да говорим за наличието на правителство след година на демонстрации, икономическа криза и последиците от необяснимата експлозия на пристанището на Бейрут. Саудитска Арабия стана свидетел на бързи реформи у дома, докато се подготвя за предполагаемото възкачване на престола на МбС.

Тези събития първоначално изглеждаха озадачаващи. Не трябваше ли победата на автократите да възстанови стабилността? Не бяха ли арабските общности победени, изтощени и отчаяни? В действителност това, което изглеждаше като крах, беше само поредният обрат на един безмилостен цикъл.

Режимите, за които се предполага, че предлагат стабилност, всъщност са основните причини за нестабилността. Именно тяхната корупция, самодържавие, неуспешно управление, отхвърляне на демокрацията и злоупотреба с човешките права подтикнаха хората към бунт. След като въстанията избухнаха, жестокото им потушаване подхранваха вътрешната поляризация и гражданската война, като в същото време изостряха корупцията и икономическите проблеми. Докато такива режими формират гръбнака на регионалния ред, няма да има стабилност.

Избухването на масови протести сега изглежда неизбежно. Просто има твърде много двигатели на политическата нестабилност, за да може дори и най-драконовският режим да остане на власт за дълго. Пандемията от COVID-19, сривът на цената на петрола и рязкото намаляване на паричните преводи от мигриралите работници подложиха на силен натиск и без това катастрофално слабите икономики.

Разгарящите се войни в Либия, Сирия и Йемен продължават да "произвеждат" бежанци, оръжия и екстремизъм и все по-силно привличат външна намеса. Напрегнатото противопоставяне на САЩ с Иран може внезапно да ескалира в кървава война, а колапсът на Палестинската власт може да предизвика нова интифада.

Ето защо, въпреки цялата им самоувереност, повечето автократични режими в региона излъчват осезаема несигурност. Правителството на Египет смазва всички възможни признаци на народни вълнения. Анкара никога не се е възстановила от травмата от неуспешния опит за преврат през 2016 г. Иранските лидери са обсебени от външните опити за разпалване на вълнения, докато се борят да се справят с икономическите санкции. Това не е поведение на уверени правителства.

За тях урокът от 2011 г. е, че екзистенциалните заплахи - като демокрацията - могат да възникнат от всяко място по всяко време. Параноята им ги тласка точно към политиките, които подклаждат народното недоволство. И благодарение на почти десетилетие на засилена правителствена репресия, гражданското общество и политическите институции, които обикновено биха могли да насочват надигащото се разочарование, вече не съществуват. Когато такъв гняв неизбежно заври, той ще бъде по-драматичен от всякога.

Бъдещите протести едва ли ще приличат на въстанията през 2011 г. Регионът се е променил твърде много. Автократите са се научили как да се внедряват, нарушават и побеждават претендентите. Вътрешните вълнения едва ли ще хванат режимите неподготвени и правителствата са по-малко склонни да се въздържат от използване на сила в ранните етапи на протеста.

Но потенциалните протестиращи също са научили ценни уроци. Въпреки че автократичните успехи накараха много арабски общества да бъдат деморализирани и разбити, последните революционни движения в Алжир, Ирак, Ливан и Судан показаха, че дисциплината и репителността остават. И в четирите страни гражданите се оказаха способни да поддържат ненасилствена мобилизация в продължение на месеци, въпреки репресиите и провокациите.

За разлика от 2011 г., днес няма единна арабска общност. Регионалните медии, някога източник на единство, са разпокъсани. Сега "Ал Джазира" се възприема като инструмент на катарската политика, а не като платформа за споделен дебат. Междувременно арабските социални медии бяха изцяло колонизирани от информационна война, ботове и злонамерен софтуер, създавайки токсична среда, в която новите междуидеологически коалиции се борят да се обединят. Но както показват взаимодействията между алжирски и судански протестиращи и упоритостта на иракските и ливанските движения, тези трудности са преодолими.

В сравнение с 2011 г. международната среда е по-малко отворена за революционна вълна днес, но също така е в по-малка позиция да я предотврати. Докато администрацията на Обама се бореше да съгласува демократичните ценности със стратегическите си интереси, администрацията на Тръмп изцяло подкрепяше регионалните автократи и споделяше тяхното презрение към народния протест. Никой в ​​Близкия изток днес няма да търси Вашингтон за напътствия. Арабските режими и протестиращите разбират, че са сами.

Но при целия неизползван потенциал на младото население в Близкия изток, има малко причини да сме оптимисти за перспективите пред Близкия изток. Няма да има автоматично рестартиране на отношенията, след като Байдън стане президент. Подкрепяната от Тръмп ос на държавите от Персийския залив и Израел вероятно ще се бори срещу всякаква нова промяна в американската политика. Иран повече няма да се довери на обещанията на САЩ. Разбитите страни няма да бъдат лесно възстановени. Бежанците няма да се завърнат скоро. Джихадистите ще продължат да намират начини да всяват хаос. Но ако трябва да научим урок от 2011 г., то той е, че нито една външна сила не е способна да контролира събитията в Близкият изток.

Марк Линч е професор по политически науки в Университета "Джордж Вашингтон". Анализът му е публикуван във "Форин Афеърс". Преводът е на Клуб Z.