Няма планирани много тържества по случай десетата годишнина от въстанията, обхванали Арабския свят в края на 2010 г. и началото на 2011 г. Дните на телевизионните екрани, изпълнени със скандиращи тълпи, изглежда са останали в историята.

Ранните надежди за революционна промяна бяха помрачени от поредицата военни преврати, граждански войни и разпокъсани държави. Общият консенсус през 2021 г. диктува, че арабските въстания са завършили с провали.

Лесно е да се разбере привлекателността на подобна идея, с готовност популяризирана както от автократичните режими, така и от външнополитическите реалисти. Това означава връщане към обичайния ред на нещата. Администрациите на Обама и Тръмп мълчаливо приеха тази гледна точка, докато насочиха погледа си към други цели в региона - демократът към ядрените преговори с Иран, републиканецът към нормализирането на отношенията на арабските държави с Израел.

Да видим доколко са стабилни основите на едно подобно убеждение. Преди 2011 г. повечето анализатори приемаха стабилността на арабските диктатори за даденост. Това се оказа погрешно. Докато народният натиск прогони четирима дълго управляващи тирани от властта - тунизийския Зин ел-Абидин Бен Али, египетския Хосни Мубарак, либийския Муамар ал Кадафи и йеменския Али Абдула Салех - някои наблюдатели започнаха да прокламират, че регионът е залят от неудържима демократична вълна; други предупредиха, че демократизацията ще отвори вратата за настаняването на ислямизма.

И двете прогнози се оказаха погрешни. През 2012 г. мнозина смятаха, че сирийският режим на Башар Асад е приключил. Неправилно. През 2013 г. поддръжниците на военния преврат в Египет твърдяха, че ще страната ще се върне по пътя към демокрацията. Отново погрешно.

В разгара на революционния момент преди десетилетие се почувства, че сякаш регионът се е променил безвъзвратно. Автократичната стена на страха се беше пропукала и еманципираните арабски граждани изглеждаха предопределени никога повече да не толерират авторитарното управление. В рамките на няколко кратки години обаче тези надежди бяха премазани.

Военният преврат в Египет сложи край на зараждащия се демократичен експеримент. Нестабилните преходи в Либия и Йемен предизвикаха граждански войни. Сирия се превърна в кошмарна арена на бунтове и международна война. В крайна сметка тираните в региона върнаха голяма част от силата, която бяха загубили.

И все пак твърдението, че арабските въстания са завършили с неуспех, е преждевременно и вероятно след време ще се окаже погрешно. Ефектите от въстанията не трябва да се измерват в свалени режими или проведени демократични избори, макар че броят им не е незначителен. Фактът, че диктаторите отново седят на троновете на Близкия изток, далеч не е доказателство, че въстанията са се провалили.

Демокрацията беше само една част от изискванията на протестиращите. Движението поведе борба срещу установения ред в региона, който поколения наред не бе родил нищо друго освен корупция, катастрофално управление и икономически провали.

От тази гледна точка въстанията дълбоко прекроиха арабската политика, особено по отношение на индивидуалните нагласи, политическите системи, идеологиите и международните отношения.

Повърхностните прилики могат да прикрият степента на промяна, но днешният Близък изток би бил неразпознаваем за наблюдателите от 2010 г. Силите, задействани през 2011 г., на практика гарантираха, че през следващото десетилетие ще станем свидетели на още по-дълбоки трансформации - промени, които ще объркат всяка политика, основана на връщането към статуквото.

Какво точно се случи?

След десетилетие на пропаднали надежди е лесно да забравим колко мощен и изненадващ наистина беше революционният момент, започнал през декември 2010 г. Към края на 2010 г. беше ясно, че Арабският свят изпитва нарастващо популистко разочарование и икономическо неравенство, но управляващите в региона бяха уверени, че са в състояние да се справят с всяка потенциална заплаха. Така смятаха както академиците, които ги изучаваха, така и активистите, които поведоха народното недоволство.

Никой не беше подготвен за големия мащаб, скоростта и интензивността на протестите, които избухнаха едновременно в целия регион. Арабските сателитни телевизионни станции като "Ал Джазира" и социалните медийни платформи като Facebook и Twitter ускориха процеса, предавайки бързо изображения, идеи и емоции през границите. Режимите бяха добре подготвени за изолирани местни вълнения, но бяха притиснати от огромния брой граждани, окупирали улиците. Когато някои военни отказаха да защитят своите президенти, победата на протестиращите бе в кърпа вързана.

Превратите в Тунис и Египет, където масовите демонстрации успешно свалиха утвърдени автократи, "заразиха" и други арабски страни. Трудно е да се възвърне магията на времето, новото усещане за единение, създадено в хаоса на площад "Тахрир" в Кайро, кръговото кръстовище "Бахрейнска перла" и авеню "Хабиб Бургиба" в Тунис.

Всичко изглеждаше възможно. Промяната изглеждаше неизбежна. Автократите бяха уплашени и нищо - нито военна подкрепа на САЩ, нито привидно всемогъщите служби за сигурност, нито вътрешните страхове и разделения на протестиращите - можеха да спрат движението.

Но никоя друга страна не мина по пътя на Тунис и Египет. Регионалните сили подкрепиха старите режими в усилията им да унищожат въстанията и Западът не направи нищо, за да ги спре. Бедните правителства в Йордания и Мароко се възползваха от финансовата и политическа подкрепа от монархиите на Персийския залив, за да потушат собствените си по-малки протестни движения, като същевременно приеха скромни конституционни реформи, за да успокоят своите граждани.

Монархията на Бахрейн жестоко смаза зараждащото се антиправителствено народно въстание и отприщи вълна от репресии. Либийският Кадафи насочи цялата сила на армията си към протестиращите, предизвиквайки бърза ескалация, която завърши с гражданска война и международна намеса. Йемен изпадна в дълга и кървава безизходица, когато военните му се разцепиха след месеци на протести.

Със стагнацията на конфликтите огромното военно и икономическо предимство на повечето режими в крайна сметка се оказа решаващо. След това оцелелите правителства потърсиха отмъщение, наказвайки активистите, които се осмелиха да оспорят тяхното управление. Те имаха за цел да възстановят страха и да премажат надеждата.

Съединените щати не направиха много, за да попречат. Когато военните сили на Египет свалиха избрания президент Мохамед Мурси и избиха стотици протестиращи в центъра на Кайро, администрацията на Обама отказа дори да нарече събитието преврат.

Обръщането на съдбата никъде не беше по-очевидно, отколкото в Сирия. Това, което започна като мирно протестно движение срещу правителството на Асад, бавно се преобрази в гражданска война. Режимът се разправи жестоко с демонстрантите. Страната изпадна в дълбока криза, довела до стотици хиляди жертви, милиони бежанци и възраждане на джихадизма.

Автократите използваха Сирия като плашило. Ето това какво може да се случи, ако се върнете на улицата, предупреждават те.

Към 2013 г., основно заради потъването на Сирия в хаос и военния преврат в Египет срещу Мурси беше постигнат нов консенсус. Автократите бяха победили, въстанията се провалиха и Арабската пролет се превръщаше в Арабска зима.

Ислямистите

През десетилетието преди 2011 г. ислямистите, свързани с Мюсюлманското братство, влиятелно движение, основано в Египет през 20-те години на миналия век, бяха доминиращата опозиционна сила в много арабски страни. Техните организационни умения, способността им да предоставят социални услуги, репутацията за почтеност и религиозната привлекателност ги превърнаха в страховита политическа сила. В началото на 90-те години интелектуалците от Братството изложиха аргументи в подкрепа за съвместимостта на исляма с демокрацията и критикуваха автократичното управление на съществуващите светски режими.

Ислямистите не играха съществена роля в ранните дни на въстанията. В Тунис правителството до голяма степен беше отстранило такива групи от обществения живот. В Египет те се присъединиха късно към протестите на площад "Тахрир". Когато обаче се отвори възможност, ислямистите бързо навлязоха на политическата сцена.

Тунизийското движение "Възраждане" и Мюсюлманското братство в Египет постигнаха огромни победи на първите преходни избори в тези страни. Мароканският еквивалент, "Партията на справедливостта и развитието", формира поредица от правителства след изборни победи през 2011 и 2016 г. Либийските ислямисти също се включиха в електоралната игра с по-малък успех. Сирийското Мюсюлманско братство изигра критична организационна роля, най-вече от чужбина, във въстанието срещу Асад. Към 2012 г. ислямистите изглеждаха във възход.

Но тези групи се оказаха привлекателни цели за репресии от страна на автократите. Антидемократичната реакция след 2011 г. се продава на Запад от режимите, отчасти като реакция срещу преврата на ислямистите.

Египетските военни използваха аргументи като този, за да оправдаят превземането на властта през юли 2013 г. и последвалите мащабни, насилствени репресии. В Тунис Движение "Възраждане" практикува стратегия на самоограничение; нейният министър-председател се оттегли и бе заменен от технократ, за да прекъсне бързо ескалиращия политически конфликт.

Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ), които възприемаха Мюсюлманското братство като заплаха, започнаха да предприемат репресии срещу движението и го обявиха за терористична организация. В отговор Катар и Турция засилиха подкрепата си за групата, предоставяйки убежище на членовете им, бягащи от репресиите в Египет, и подпомагайки клонове, които все още са активни в Либия и на други места.

Вместо да спечелят демократичната игра, повечето ислямистки групи се провалиха както заради собствените си грешки, така и заради правителствените репресии. Египетското Мюсюлманско братство - най-голямата и най-влиятелната от тези групи - вече не съществува в разпознаваема форма. Десетки хиляди негови представители са в затвора, останалите лидери са мъртви или в изгнание, а парите му са конфискувани от египетското правителство.

В Йордания правителството извървя дълъг път към премахването на Братството, но успя да го разпокъса и раздели. Мароканската "Партия на справедливостта и развитието" загуби блясъка си след години на управление, поставено под ограниченията на краля.

Движение "Възраждане" в Тунис демонстративно се отрече от ислямизма и се представя вече като партия на мюсюлманската демокрация. А извън Кувейт ислямистките движения едва функционират в повечето страни от Персийския залив. Съвременният политически ислям е сянка на предишното си аз.

Насилственият ислямизъм е съвсем друга история. Първоначално Ал Кайда и други терористични групировки бяха изненадани от въстанията. Бързият успех на мирните протести представи аргументи в полза на идеята, че насилственият джихад сам по себе е твърде екстремен, за да доведе до промяна. Но войната в Сирия ги спаси.

В началото на конфликта Асад освободи група джихадисти от затвора в опит да представи войната като борба срещу тероризма. Впоследствие към тях се присъединиха останки от тогавашната "Ислямска държава" в Ирак, която премести някои от лидерите и бойците си в Сирия, за да се включат в битката срещу Асад.

Когато въстанието се превърна в бунт, правителствата от и извън региона насочиха оръжия и пари към бунтовническите групи. Въпреки че западните правителства се опитваха да проверяват и насочват помощите си към умерени партньори, други не демонстрираха достатъчно сдържаност. Катар, Саудитска Арабия и Турция финансираха въоръжени ислямистки групи и позволиха на частни субекти да спонсорират участници в конфликта. Тези средства в по-голямата си част отидоха към най-екстремните групи и наклониха баланса в рамките на опозиционните сили.

Резултатът не закъсня. През 2013 г. група джихадисти в Сирия насочи оръжията си срещу останалата част от опозицията. ИДИЛ премина през Източна Сирия и Западен Ирак, прекроявайки границата и театрално обявявайки се за новия халифат. Кампаниите в социалните медии и апокалиптичните съобщения, съчетани с видим военен успех, привлякоха десетки хиляди поддръжници и вдъхновиха атаки в чужбина.

Основните ислямистки движения се оказаха притиснати между дългогодишното си отхвърляне на насилствения джихад и ентусиазма на техните привърженици към групи като ИДИЛ. Как би могло Египетското Мюсюлманско братство да продължи да призовава за мирна политика, когато участието му в изборите е довело само до жестоки репресии, докато насилието на ИДИЛ е постигнало удивителни резултати?

Десетилетие след началото им въстанията коренно прекроиха ислямистките движения. Организациите, участвали в официалната избирателна политика, се сринаха. За разлика от тях, джихадистите претърпяха сериозни удари, но все още са жизнеспособна политическа и идеологическа сила.

Демократичните стремежи на протестиращите сякаш предвещаваха нова роля на Съединените щати. В прочутата си реч в Кайро президентът на САЩ Барак Обама обеща "ново начало" за американските отношения с региона. Реалността обаче се оказа много по-различна.

Очаквайте Част II от "Защо Арабската пролет не завърши с провал?" на 20 декември.

Марк Линч е професор по политически науки в Университета "Джордж Вашингтон". Анализът му е публикуван във "Форин Афеърс". Преводът е на Клуб Z.