"Разбира се, че книгата винаги е по-добра от филма."

Това мнение е старо колкото самото кино. Не съм присъствал на премиерата на "Алиса в Страната на чудесата" през 1903 г., но със сигурност зрители са напускали киносалона с твърдото убеждение, че филмът не може да стъпи и на малкия пръст на едноименния роман на Луис Карол от 1865 г.

И така културната аксиома е създадена - книгата просто винаги е по-добра от филма.

Но истина ли е това?

Първо, ако вече сте прочели книгата, разбира се, филмът няма как да изглежда по-добър. Вече сте изслушали какво е имал да разказва разказвачът. Героите са се оформили в съзнанието ви. Том Круз по нищо не се доближава до представата ви за "Джак Ричър", нито "възрастният каскадьор" Шон Конъри (както бе казал Иън Флеминг) напомня много на Джеймс Бонд...

Вече сте преживели шокиращия сюжетен обрат в "Боен клуб" - ако не сте, да знаете, че Тайлър Дърдън със сигурност не е шизофреничното въплъщение на разказвача.

Ако пък гледате първо филма, книгата губи своята магическа сила при разгръщането на страниците, защото виждате всичко, преди то да се случи: "Хогуортс експрес"; Изобличаването на Магьосника от Оз; Бу Радли спасява деня. Но не виждате кинофили да изхвърлят литературни класики от библиотеките си:

"Да, да, наистина има луда жена на тавана. Измисли нещо ново, Бронте..."

Може би тук има и друг фактор. Когато съобщаваме, че книгата е по-добра, ние обявяваме, че четем, че сме културни, храним мозъка си с нещо по-високо от големите, цветни движещи се изображения.

Това се корени в досадния снобизъм, че филмът е по-слабият брат на останалите изкуства.

"С течение на годините свикнах да гледам как киното е подценявано като художествена форма", пише Мартин Скорсезе през 2017 г. 

Никой никога не е казвал, че книгата е по-добра от пиесата. Но най-доброто, на което една филмова адаптация може да се надява, е да бъде възприета като атракция, която е малко по-вълнуваща от влакчетата на ужасите.

Но когато ги съпоставите, филмът често разбива играта на книгата. Или предпочитате да прочетете "Челюсти" на Питър Бенчли (в която акула скучно и бавно умира от раните си)? Може би ще изберете "Кръстникът" на Марио Пузо пред чара на Марлон Брандо? 

Нека феновете на Толкиновите романи ме хвърлят в Ородруин за светотатството, но ако предпочитате да търпите маратона от дразнещи имена на джуджета, вместо да се насладите на адаптациите на Питър Джаксън, тогава Бог да ви е на помощ.

Така че не, писменото слово невинаги е по-добро от големия (или малкия) екран. Ако не сте съгласни, можете да ми напишете една книга в коментарите.

Анализът на Хенри Йетс е публикуван в "Гардиън". Преводът е на Клуб Z.