Лайза Пауър е успешен автор на трилъри, но след поредица от травматични загуби се усамотява в отдалечената си къща, за да лекува своята болка. Самотата ѝ обаче не трае дълго... Една вечер мистериозно момче без име и спомени се появява в дома ѝ. Единственото, което помни са последните няколко часа. Шокиращата му история изненадващо съвпада с откъси от собствения ѝ роман... 

С "Тъмната звезда" Браян Фрийман се завръща с нов бестселър. Умело написана история, която държи читателя извън равновесие до самия шокиращ край. Издателството е "Ера".

Романите на Браян Фрийман са продадени в 46 държави и преведени на 22 езика. Умението му да изгражда сложни, ангажиращи герои и изпълнени с образи сюжети превръщат всяка негова книга в бестселър. 

От 7 до 15 декември "Ера" организира Коледен онлайн панаир на сайта си, след като тази зима заради пандемията от COVID-19 традиционният Коледен панаир на книгата бе отменен. От издателството подготвят и онлайн чат (между 09:00 и 20:00 ч.), където читателите ще могат да се запознаят с екипа му, да задат своите въпроси, да отправят препоръки или просто да се "отбият", за да си поговорят за книги. 

Представяме ви откъс от "Тъмна звезда"

Лайза включи един лаптоп и стартира видео софтуера, който активира големия екран. Набра номера, който беше записала за калифорнийския литературен клуб, и когато телефонът иззвъня, седна на централното кресло в реда. Наложи си да се отпусне. Няколко пъти месечно водеше подобни беседи с литературни клубове от цялата страна и винаги бяха едни и същи: едни и същи въпроси, едни и същи жени, едни и същи чаши за вино, едни и същи шеги, едни и същи комплименти. Никой не я канеше в литературния си клуб, ако не харесваше книгите ѝ, но от тези неща винаги я побиваха тръпки. Видя лицето си на камерата в малък прозорец в ъгъла на екрана и мислено се смъмри: „Усмихни се.“

След няколко секунди на екрана се появи кристално ясна картина от нечий хол в Пало Алто. Седем жени около трийсетте, облечени, както можеха да се обличат само млади калифорнийки, се засмяха щастливо, когато я видяха. Седяха на модерни мебели в апартамент, разположен в луксозен небостъргач с изглед към залива Сан Франциско, и вече държаха по чаша шардоне. Домакинята седеше по средата – беше елегантно облечена, с черна коса и червени очила на лицето, жена с модерен вид на млада мениджърка в голяма технологична компания.

– Госпожо Пауър? – каза тя. – Добре дошла. Аз съм Ария Дхаван. Много мило от ваша страна да се присъедините към нашия литературен клуб тази вечер. Дължа да ви кажа,че всички ние просто обожаваме „Тийф Ривър Фолс“. В нашата група рядко четем трилъри, но направихме изключение за тази книга поради препоръката на Рийз и сме много доволни, че го направихме.

– Много се радвам – отговори Лайза.

– Краят ме разплака, но в него имаше и нещо възвишено. Когато момчето Пердю се връща и вижда, че жената умира? Много беше трогателно. Аз самата нямам деца, но това определено беше книга за майки.

– Да, повярвайте ми, аз също плаках, когато пишех тази сцена.

– Имаме много въпроси към вас, но знам, че е късно, затова обещаваме да не ви отнемаме много време.

– Няма проблем. Това ми е работата. Имам предвид, когато не пиша.

Една от жените остави чашата си и се намеси в разговора:

– Книгата ви е толкова екзотична! И името на града е много романтично. Тийф Ривър Фолс реално място ли е? Там ли живеете?

Лайза отново се усмихна. Винаги едни и същи въпроси.

– О, да. Тийф Ривър Фолс е реално място. Намира се в северозападната част на Минесота, близо до канадската граница. И да, живяла съм там почти през целия си живот, до съвсем наскоро. Миналата година си купих къща на около час път на север от града, но все още можете да ме намерите в Тийф Ривър Фолс няколко пъти седмично.

– Сигурно сте известна там – отбеляза друга жена.

– По-скоро скандално известна. Малко се притеснявах, че причинявам толкова суматоха в родния си град, но съседите нямаха нищо против. Не съм сигурна обаче за търговската камара.

Жените се засмяха. Винаги се смееха на тази шега.

Лайза знаеше как да ги разсмива и какви истории трогват хората. За почти всеки въпрос, зададен от литературен клуб или в библиотека, тя имаше заучени отговори, защото през годините беше общувала с твърде много читатели и всички се интересуваха от едни и същи неща.

– Откъде черпите идеите си?

– Иска ми се да можех да ви кажа. Виждам света – хора, места, всичко – през призмата на трилърите. Винаги съм го правила, още от малка. За мен всичко в живота е свързано със сюжети и герои. Понякога е малко плашещо.

– Трудно ли беше да пробиете като писател?

– Невероятно трудно. Много години минаха, докато продам първата си книга. Не можех да си изкарвам прехраната с писане, докато не излезе „Тийф Ривър Фолс“, а това беше четвъртата ми книга. И стана единствено благодарение на Рийз и договора за филма. Преди това работех като медицинска сестра в местната болница.

– Къде пишете?

– Ами, построих си къщичка за писане в новия си имот. Преди живеех в много малка къща с две спални до тази на родителите ми и нямаше много място. Тогава или се качвах с лаптопа на тавана и си правех компания с паяците, или работех в задния двор до детския басейн и катерушките.
Не бе нужно да се замисля за отговорите. Те сами излизаха от устата ѝ. Понякога си налагаше да замълчи, за да могат хората да зададат въпроса си, преди да започне да отговаря.

Имаше и въпроси, които мразеше. Тези, които бяха прекалено лични.

– Омъжена ли сте? – попита една от жените в Пало Алто.

Всеки път задаваха този въпрос. Лайза се питаше дали и на мъжете писатели им се налага да отговарят на това. Както винаги, имаше готова реплика:

– Не, не съм омъжена. Това е един от недостатъците на живота в отдалечен район. Тук има много селскостопански животни, но не толкова много ергени.
Отново смях.

Те бяха добра група. Лайза усещаше интелекта им. Питаше се дали да им каже истината: „Някога бях сгодена, но Дани загина преди повече от десет години. Два месеца преди сватбата ни.“ Изкушаваше се да излее душата си и да сподели всичко, което ѝ се беше случило през последните две години. Как Тъмната звезда ѝ отне семейството. Но хората не искаха да слушат това и Лайза не се нуждаеше от съчувствието на непознати. Искаше да приключи с отговорите на въпроси за тази нощ. Копнееше само за едно нещо – да си легне и да заспи.

Тя взе от театралната седалка до себе си един екземпляр от „Тийф Ривър Фолс“ с твърди корици. Държеше книгата за такива моменти, защото беше добър начин да ускори края на видеочата.

– Искате ли да ви прочета малко от книгата?

Жените на екрана зашепнаха одобрително. Хората обичаха да я слушат как чете. На Лайза също ѝ харесваше, защото така можеше да играе героите си. Така караше персонажите в книгите си да оживеят. Човешки, триизмерни, пълни с емоция, а не просто създания на страницата.

Тя отвори на пролога, от който винаги започваше. Но преди да заговори, я прекъсна друг глас:

– Може ли един въпрос?

Лайза изненадано погледна екрана. Гласът беше на мъж, но в апартамента в Пало Алто тя виждаше само жени.

– Извинете, кой е това?

Ария Дхаван погледна настрани някого извън обхвата на камерата.

– О, това е съпругът ми. Понякога се присламчва към дис­кусиите ни. Трябва да се почувствате поласкана – не си спомням досега да е задавал въпрос на някого от нашите автори. Хайде, Рохан, ако искаш да кажеш нещо, поне се покажи на жената.

Лайза изчака и Рохан Дхаван се появи на екрана. Той пиеше червено вино, а жените – бяло. Изглеждаше по-възрастен от съпругата си, доста над четирeсетте, с оредяла черна коса, от която само няколко кичура бяха останали над челото, и добре оформена брада. Беше висок и слаб, носеше черно спортно сако, което му стоеше свободно, черна тениска и кафяв панталон. Дрехите бяха неофициални, но скъпи. Имаше дебели, извити въпросително вежди, а тъмните му, немигащи очи сякаш пронизваха екрана. Дори на три хиляди километра от тук тези очи, съчетани със снизходителна усмивка, накараха Лайза да се почувства неудобно.

– Здравейте, госпожице Пауър – поздрави учтиво той.

– Добър вечер, господин Дхаван. Какъв е въпросът ви?

– Питах се дали някога сте се страхували, че някой може да съживи книгите ви.

Лиса премигна недоумяващо:

– Не разбирам какво имате предвид.

– Имам предвид, че в книгите ви има насилие. Убийства. Случват се ужасни неща. Не се ли боите, че това, което пишете, може да вдъхнови някой луд да върши злодеяния?

Главата на Лайза започна да пулсира. Ярката светлина на екрана я заслепяваше и тя едва се сдържа да не затвори очи. Мигрената се върна.

– Всъщност, моите трилъри не са за насилие, господин Дхаван. В тях има жестокост, но не това е смисълът на книгите. Те са за хората.

– И все пак те могат да се разглеждат като ръководство за убийство, не мислите ли? Имам предвид, ако попаднат в неподходящи ръце.

– Рохан – смъмри го жена му.

– Не, това е справедлив въпрос – отговори Лайза, като полагаше огромни усилия да продължи да се усмихва. – Мис­ля, че ако някой е склонен да върши злодеяния, няма нужда нито от мен, нито от моите книги. Спокойно може да черпи вдъхновение от реалния свят.

– Извинете ме, госпожице Пауър, но не мислите ли, че това е бягство от отговорност? Вие увличате хората с реалността, която създавате. Това е смисълът на трилъра, нали? Искате да мислим, че сюжетите ви могат да се случат наистина. Толкова ли ще бъде изненадващо, ако някой се увлече прекалено много? Случвало се е и на други писатели, нали? Какво бихте направили, ако някой убиец имитатор реши да погребе дете живо заради нещо, което е прочел в книгата ви?

– Рохан – опита се да го прекъсне съпругата му.

– Наистина, госпожице Пауър – продължи да я разпитва мъжът като прокурор отказващ да съдейства свидетел, – как бихте преживели такова нещо? Не бихте ли се почувствали поне частично отговорна?

– Не. Не, не бих.

Лайза се изправи. Виеше ѝ се свят и се задъхваше.

– Извинете ме, но ще трябва да прекъснем разговора. Къс­но е и ужасно ме боли глава.

– Госпожице Пауър, съжалявам – започна Ария. – Моля, да извините съпруга ми...

– Всичко е наред. Извинявам се за внезапното прекъсване. Лека нощ.

С треперещи пръсти Лайза посегна към лаптопа и прекъсна връзката. Картината изчезна и сега единственото, което виждаше пред себе си, беше огромният празен екран, толкова ярко бял, че светлината пронизваше очите ѝ. Въздухът не ѝ стигаше, дишането ѝ се учести. Опита се да направи крачка, но целият свят се завъртя като въртележка и тя падна на колене.

Надолу, надолу, надолу...