Често твърдим, че книгата е по-добра от филма. А когато книгата е вдъхновила филмов гений като Бернардо Бертолучи, е ясно, че става въпрос за литературен шедьовър. Точно такъв е романът „Мечтатели“ от шотландския писател Гилбърт Адеър, чието ново издание излезе на 24 ноември с логото на издателство „Кръг“. Изкусният превод е на Юрий Лучев, а прекрасната корица с кадър от филма е дело на Наталия Чайкина.

Първоначално публикуван със заглавие „Блажени невинните“ (1988 г.), романът на Адеър е преработен и преиздаден, когато той получава възможността да напише и сценария за филма на Бертолучи от 2003 г. Любопитен факт е, че романът дори е посветен на тримата актьори, изиграли героите от книгата: Ева Грийн, Майкъл Пит и Луис Гарел.

Критиката често определя „Мечтатели“ като прекалено провокативен и скандален, а репутацията на литературната творба се допълва и от тази на автора, който е на ръба да бъде идентифициран като „гей писател“. Гилбърт Адеър (1944 – 2011) е шотландски писател, поет, журналист и филмов критик. Роден в Единбург, той прекарва в Париж годините от 1968-а до 1980-а. Най-известен е с романите си „Любов и смърт на Лонг Айлънд“ (1997) и „Мечтатели“ (2003) – и двата с популярни филмови версии.

Представяме ви откъс от „Мечтатели“

Завиваха покрай ъглите с вдигнат във въз­духа крак като Чарли Чаплин. Стряскаха за­дрямали пазачи. Разпръскваха групи туристи. Шедьоври прелитаха край тях. Богородици със или без младенеца. Разпятия. Свети Антониевци и свети Джеромовци. Светци, обвити в злат­но фолио като шоколадови бонбони. Палави чипоноси херувимчета из облаци, прилични на възглавници, които се налагат с юмруци като в пансион, след като вечер угасят лампите. Мона Лиза. Нике от Самотраки. Венера Мило­ска, чиито ръце откършиха, прелитайки край нея: Изабел пред Тео и Матю, който, отначало изостанал назад, сега постепенно ги догонва­ше. Автопортретите на Рембранд. Монасите на Ел Греко. Салът на Медуза. И на финалната права, вече в редица, устремени към фотофи­ниша пред онези, прилични на кентаври дами от „Неделен следобед на остров Гранд Жат“1, които се крият от поантализма под своите украсени с къдрици слънчобрани.

Нито веднъж не паднаха, нито веднъж не се подхлъзнаха, нито веднъж не попаднаха в ръце­те на някой пазач. Като по чудо нищо не им се случи, за разлика от хората, за които се казва, че просто не им върви. И подобриха рекорда с цели петнайсет секунди!

Излязоха от Лувъра на бегом, в редица, и не спряха да тичат, докато градината не остана зад гърба им и докато не стигнаха до кея, къде­то най-после спряха, превити на две, подпрели ръце на хълбоците си и едва поемайки си дъх.

Очите на Изабел искряха от еуфорията от преживяното. Тя обхвана врата на Матю с две ръце.

– О, Матю, миличък Матю! Беше страхо­тен! Страхотен!

И го целуна леко по устните.

От своя страна Тео бе подозирал, че Матю ще издъни работата, че в последния миг ще се паникьоса и ще се остави да го хванат още в началото. Доволен от това, че приятелят му е преминал изпитанието, че не се е изложил в очите на Изабел, той му протегна братска ръка.

Матю обаче го изпревари. Може би защото все още бе опиянен от животинската енергия, която тичането бе освободило у него, може би също поради това, че предусещаше възмож­ност, каквато скоро едва ли щеше да се повто­ри, но той се надигна на пръсти и импулсивно целуна Тео.

Тео инстинктивно се отдръпна. Изчерви се и сякаш се канеше да изрече нещо фатално. Но бе прекъснат от Изабел, която тихичко за­мърмори:

– „Един от нас… Един от нас…“

Брат є мигновено разпозна алюзията. Той се усмихна и се включи в припева.

– „Един от нас! Един от нас!...“

Който го е чувал, не може да забрави злове­щия призивен вик на джуджетата, шутовете, брадатите дами и гърчещите се безноги и без­ръки чудовища на сватбения пир на джуджето Ханс и сластната циркова актриса Клеопатра в „Чудаците“ на Тод Браунинг.

На хоризонта, неотменно като появата на луната, фарът на Айфеловата кула вече ги зовеше към пристана. Небето бе прошарено като бекон. Окуражена от курса по история на изкуството, продължил девет минути и трий­сет секунди, Изабел разсъждаваше на глас:

– Защо, когато природата реши да имитира изкуството, винаги избира най-посредствени­те художници? Залези от Арпиние и никога от Моне!