Спомените на адютанта на цар Борис III излизат в луксозно издание от издателство „Българска история”, озаглавено „Бурни времена“. Написани през 60-те години на ХХ век от капитан Коста Скутунов, те са поглед отблизо към монарха, чиято личност дори днес, 77 години след смъртта му, е обект на сериозен обществен интерес.

Поради политическия режим в България книгата излиза за пръв път чак през 2004-а, издадена от сина на адютанта – Васил Скутунов. Изданието отдавна е библиографска рядкост. Новото томче с близо 800 страници е второто ѝ издание. Дистанцираната обективност, усещането за достоверност и липсата на каквото и да е пристрастие извън фактите са позволили спомените на адютанта на царя да бъдат публикувани дори във времена, когато фигурата но монарха е била сериозно сатанизирана.

„В разговор с познати аз често чувах най-различни изказвания за ролята на цар Борис III в нашия обществен живот – пише в увода авторът. – Понеже имах възможност да бъда в течение на свързаните с личния живот на царя събития, считам, че моите спомени ще уяснят както обстановката, така и политическия живот в страната, при които протекоха първите дни от неговото царуване. А факт е, че след неговата смърт се появиха мнозина, които най-безогледно се афишираха като лични познати и близки приятели на царя и най-произволно разпространяваха нелепости по негов адрес.”

В продължение на 8 години – от 1920 до 1928 г., капитан Скутунов е бил част от най-близкото обкръжение на монарха и е имал възможност да го опознае не само като политическа фигура, но и в чисто човешки план,
отбелязват от „Българска история“.

Капитанът описва първата си среща с царя, която се случва в дома на Тодор Бурмов. Скутунов е поканен там от Иван Багрянов, близък на царя, и по време на разговора в стаята неочаквано влиза Борис III. Усмихва се, прогяга ръка и казва на бъдещия си адтант: „Как сте, стари ми приятелю?“. Обяснил, че го познава добре от посещенията си в семейството на бившия пълномощен министър Димитър Станчев, където често споменавали неговото име. Капитанът действително бил чест гост у семейството.

„В тази моя първа среща с царя аз открих в неговото лице един разумен и много интелигентен човек – пише в спомените си Скутунов. – Той беше приятен събеседник, който с непринуденото си държание веднага привлича и предразполага хората към себе си. Неговите светлосини, малко продълговати очи гледат весело. Той има приятна и подкупваща усмивка. Царят се интересуваше от всичко и приемаше нещата много критично. Всестранно образован, той водеше умело и много леко разговора. Въпреки това аз останах с впечатление, че царят е много стеснителен. През всичкото време на разговора ни той непрекъснато движеше ръцете си и се чудеше къде да ги сложи.“

Заглавието на книгата еднозначно говори за хронологичните граници на нейния сюжет – трудните години след Първата световна война, почти непосредствено след абдикацията на баща му Фердинанд, когато Борис III постепенно успява да утвърди своята власт и да поеме държавното кормило. Същевременно в онзи момент е достигната и най-високата точка на обществено разделение в страната, белязано от политически убийства, атентати, бунтове и граждански сблъсъци.

Сред най-интересните спомени в книгата са покушенето срещу царя в Арабаконашкия проход и атентатът в църквата „Св. Крал“, днес „Света Неделя“.

Ето какво разказва адютантът за деня на взрива в църквата:

„След като излязохме от дома на Делчо Илчев, автомобилът тръгна по булеварда край реката, зави наляво и тръгна по безлюдния по това време булевард „Цар Освободител“. След това завихме край Народното събрание и край черквата „Ал. Невски“ и по ул. „Московска“ се отправихме към двореца. Когато наближихме северната врата на двореца, царят, който през всичкото време беше мълчалив, наруши мълчанието си и каза: „Бедните хора, страшна действителност!“. Аз го попитах дали има намерение да присъства на погребението на запасния генерал Коста Георгиев, но той не ми отговори и остана съсредоточено затворен в мислите си. Забелязал ни още отдалече, дежурният стражар бързо отвори портата и зачака влизането ни в двореца. В момента, когато шофьорът завиваше, за да влезе в двореца, изведнъж, като изпод земята, се чу един тъп гърмеж. Беше около 3 часа и 40 минути след обяд. Царят веднага нервно стана прав от мястото си и извика: „Атентат, това е адска машина! Аз си знаех, че ще стане нещо ужасно!“

Разказът на капитана от мястото на взрива:

„От вътрешността на черквата, все още препълнена с народ, се носеше един неразбираем вой от смесващите се плачове и говор. В този момент се намерих при запасния генерал Тодор Радев, който беше без шапка и притиснал главата си с ръка, през пръстите на която все още течеше на струи кръв. Той ми обясни спокойно, че се спасил по една случайност, понеже бил малко напред в страничния притвор на черквата. Сам той бил зашеметен от силния взрив и в първия момент не разбрал какво е станало, защото черквата веднага се изпълнила с непрогледен прах, всред който се носели ужасни писъци, охкания и плачове. В този момент той бил ударен силно по главата, от който удар почти оглушал и пред очите му всичко потъмняло. Когато се поокопитил и забелязал, че в черквата почнало да се развиделява, той полека тръгнал към изходните врати“.

В книгата се разказва и за редица исторически личности, които присъстват в политическия живот на страната тогава. Адютантът на Негово Величество разказва за Александър Стамболийски, Райко Даскалов, проф. Александър Балабанов и още десетки, сред които и някои от европейските монарси по това време.

Книгата ще бъде на книжния пазар в последните дни на август.

Предлагаме ви разказа на капитан Скутунов за покушението в Арабаконак, предоставен на „Площад Славейков“ от изд. „Българска история“.

Подготовка на нови атентати

След преврата на 9 юни 1923 г., когато правителството на земеделците беше арестувано и смъкнато от власт, последва Септемврийското въстание, осъществено от Комунистическата партия със съдействието на земеделците. Въстанието беше потушено с големи жестокости. Правителството на Александър Цанков проведе повсеместно преследване на комунистите, голяма част от чиито водачи емигрираха. Като реакция срещу това преследване комунистите се отдадоха на конспиративна дейност и решиха да се справят с водачите на буржоазията и с нейния крепител – цар Борис III. За тази цел те създадоха един всестранно обмислен план за действие, който изпълниха с голяма последователност. Крайна цел на този план беше атентатът срещу царя и последвалият го атентат в черквата „Св. Неделя“ в София.

В изпълнение на този си план, на 14 април 1925 г. терористите най-напред успяха да осъществят един атентат срещу царя в Арабаконашкия проход в Стара планина. Те разчитаха, че след убийството на царя на неговото погребение в катедралата „Св. Неделя“ ще се съберат всички водачи на буржоазията, дето те трябваше да бъдат погребани в развалините на черквата. Обаче атентатът срещу царя излезе несполучлив. Тогава, в изпълнение на своя план, същия ден надвечер терористите убиха всред София запасния генерал Коста Георгиев, който беше един от видните водачи на управляващата партия „Демократически сговор“ и председател на парламентарната им група. С това убийство те искаха да осъществят своя план, защото предполагаха, че при погребението на този виден общественик, който имаше големи връзки с всички буржоазни политически личности, в катедралата ще бъдат събрани всички по-видни водачи на буржоазията, а може би и самият цар Борис III. Така на другия ден – 15 април 1925 г., се проведе атентатът в катедралата, под развалините на която загинаха голямо число общественици и офицери. Този атентат, по своя демоничен замисъл и по броя на жертвите, няма равен на себе си в световната история.

Царят беше страстен ловец. Неговият любим лов, на който той се отдаваше с особено увлечение, бяха глухарите. Той беше открил едно находище на глухари в Стара планина, на северния склон на в. Баба, дето почна често да изпраща своите щатни ловци, за да проучат условията, при които живеят там тези горди птици. Заедно с това царят на няколко пъти предприе излети до този връх. Честото отиване на царя и неговите ловци до връх Баба, въпреки че това ставаше, като се вземаха всички предпазни мерки, за да не се обръща внимание на хората, не можеха да останат в тайна. Затова, на следната година, в началото на месец април, когато отново забелязали появяването на царския ловец около връх Баба, конспираторите насочили вниманието си към това място.

Като знаеха от миналогодишните си наблюдения, че царят обикновено пристига с автомобил до водораздела на Арабаконашкия проход и бяха проследили как той след това тръгва пеша по билото на Балкана до връх Баба, щом забелязали появата на царския автомобил, решили да го причакат някъде из дефилето и да изпълнят своя план. Те са знаели кога приблизително почва сезонът за лов на глухари и били на поста си, макар че, като хитър балканджия, царският ловец Петър Котев, който беше натоварен да проучва това ловно място, вземаше всички предпазни мерки при пътуването си. Така той пътуваше като обикновен пътник с автобуса за гр. Ботевград и слизаше в Арабаконашкия проход, близо до мината на братя Бакиш. Оттук той се отправяше пеша до в. Баба.

Така появяването на непознатия за местните овчари царски ловец беше сигнал за конспираторите да пристъпят към действие. Те засилили наблюдението си и почнали да дебнат пътищата, които водят към върха Баба. На 13 април 1925 г. след обяд, придружен от ротмистър Стаматов Неделчо, естественика Делчо Илчев и старшия ловец Петър Котев, царят замина за връх Баба, дето имал намерение да преспи във въглищарската колиба и на другия ден в ранно утро да отиде на лов. Щом пристигнали на билото на прохода, от предпазливост царят и придружаващите го лица слезли от автомобила и продължили пътя си пеша, като изпратили автомобила да пренощува към северните спускове на прохода, около мината на братя Бакиш. Те преспали във въглищарската колиба и на другия ден, след свършването на лова, който изглежда, че не бил удачен, защото след атентата аз не намерих никакъв глухар в автомобила, а пък царят изобщо никога след това не разправяше за този лов, се спуснали по северните склонове на върха и излезли на шосето в прохода, около мястото, дето уговорили да ги чака автомобилът. Те се качили в колата и потеглили на път за София.

По следите на царя

Конспираторите проследили автомобила, който пристигнал на билото на Балкана и се спрял източно от руския паметник. Тук царят и придружаващите го лица слезли от автомобила и цялата група тръгнала пеш към върха Баба. В този момент атентаторите нямали кураж да нападнат групата. Затова решили да го издебнат и нападнат от засада, когато той и неговите хора нямат възможност да се противопоставят. За тази цел те проследили автомобила, който се установил да пренощува на една скрита полянка всред гората, в началото на клисурата, дето предполагали, че ще слезе и групата на царя. Като знаели, че в тази част на Балкана няма друг път, по който след лова си царят да може да се завърне в София, конспираторите си избрали удобно място в засада в клисурата.

Така те се установили на върха на един от най-крутите завои на шосето, над което в това място се извишава един стръмен и висок около 6 метра обрив, на около 500 метра от билото на прохода. Те са били 2 – 3 души, защото при огледа на мястото, дето са лежали, за да дочакат автомобила на царя, се установи, че това е една малка площадка на ръба на обрива, обградена с нискостеблени храсти, която не може да побере повече хора. На това място строителите на шосето са изсекли стръмния скат, за да се увеличи радиусът на крутия завой, и по този начин се е образувал надвесеният над шосето висок обрив. От другата страна на шосето, точно срещу обрива, теренът се спуща стръмно към един дълбок дол, в дъното на който протича една малка рекичка.

В тази част на шосето, понеже то се изкачва по един доста стръмен наклон, автомобилите се движат бавно и претоварените им мотори бучат много силно. Така идването на автомобила се чува още отдалеко. Независимо от това, при вземането на крутия завой, автомобилът намалява още повече скоростта си и на това място обикновено сече шосето, като пътува по левия му край, непосредствено до стръмния обрив, на ръба на който атентаторите бяха устроили своята засада. От този пункт те са наблюдавали шосето в протежение на около 200 метра от двете страни на завоя и да стрелят почти в упор направо в автомобила.

Царят пътуваше извън София почти винаги с открит автомобил и в случай на дъжд последният се покриваше с едно специално брезентово чергило. Така че атентаторите са имали възможност още отдалеко да познаят царския автомобил и да различат пътниците в него. Затова, застанали на своя наблюдателен пункт, те са изчакали пристигането на царския автомобил. В най-лошия случай, ако царят на другия ден реши да се качи в автомобила си някъде към билото на прохода, след като проследят пътуващия празен автомобил, атентаторите имаха възможност да се изкачат бързо по преки пътеки до билото, без да изпущат из очи бавно движещия се автомобил, и да видят на кое място той ще се спре. След това те можеха да се приближат незабелязано до автомобила и избрали удобна позиция да нападнат царя, когато последният се качва в автомобила или пък когато тръгне на път.

"Площад Славейков"