Възможни отговори на въпроса защо икономическата система изоставя толкова много хора дава Нобеловият лауреат по икономика (2011) Джоузеф Стиглиц в книгата „Власт, народ, печалби“, която отскоро може да се открие и на родния книжен пазар.

На достъпен език книгата представя анализ на причините за нарастващото неравенство и социално напрежение в САЩ и Западния свят и предоставя решения за някои от най-наболелите проблеми. Стиглиц подлага на дисекция политиките на редица правителства, изтъква разликата между създаването на богатство и заграбването му. Тази разлика е в основата на проблемите в съвременната американска политика, в която в момента доминират консерваторите с почти „религиозна вяра в пазара и нищо друго“, отбелязва авторът.

„Ако разберем наистина източниците на богатство на страната, можем да постигнем по-динамична икономика с по-широко благоденствие. Съществуват напълно осъществими политики, които могат да направят живота на средната класа отново норма, а не изключение“, пише Стиглиц.

Сред темите, изследвани във „Власт, народ, печалби“, са свободен ли е наистина свободният пазар, има ли интерес едрият бизнес от истинска конкуренция, как една голяма компания може да надиграе системата и да унищожи всяка конкуренция още в зародиш, равнопоставени ли са работници и работодатели…

Икономистът основава тезите си на огромен обем от данни, за да покаже, че съвременният капитализъм има нужда от реформа не по-малко от капитализма след края на Голямата депресия.

Според сп. „Тайм“ Джоузеф Стиглиц е сред 100-те най-влиятелни хора в света за 2011-а. Професор е по икономика в Колумбийския университет, има 40 почетни степени, включително от Кеймбридж и Харвард. Работил е като старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка. През 1993-та е в администрацията на президента Бил Клинтън. През 2009-а е председател на Комисията по реформите на международната валутна система към ООН. Сред книгите му са заглавия като „Цената на неравенството: как днешното разделено общество застрашава бъдещето ни“, „За да заработи глобализацията“, „Свободно падане: Америка, свободните пазари и потъването на световната икономика“.

Преводът на „Власт, народ, печалби“ от английски е на Елена Филипова.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. „Сиела“.

 

Прогресивен капитализъм за ерата на недоволството

Нуждата от колективно действие

През последния половин век икономистите стигнаха до по-дълбоко разбиране на обстоятелствата, в които е нужна някаква форма на колективно действие, за да се осигури постигането на обществени цели – и в които пазарите сами по себе си не успяват да произведат успешни или справедливи резултати. В тази книга многократно бяха подчертавани например натрапчивите разминавания между обществената и частната възвръщаемост – при липсата на регулации например хората няма да включат в икономическата си сметка цената на замърсяването, което предизвикват. Пазарите, оставени сами на себе си, произвеждат твърде много замърсяване, неравенство и безработица, но твърде малко фундаментални научни изследвания.

Има определени неща, като националната отбрана, от които всички ние се облагодетелстваме; те се наричат „обществени блага“ и трябва да се осигуряват колективно. Ако разчитаме на частно снабдяване с някакво обществено благо, ще има недостиг. Хората или компаниите мислят само за собствената си печалба, не за по-широките обществени ползи.

Макар отбраната да е най-очевидният пример, има и много други – така както оризовъдните икономики се облагодетелстват от инфраструктурата на добрата система от канали, така и всички ние се облагодетелстваме от висококачествената инфраструктура от пътища, летища, електричество, водоснабдяване и канализация.

Напредъкът в знанието също е обществено благо. В глава 1 беше изтъкнато, че напредъкът в знанието е най-важният източник за повишаване на стандартите на живот. Всички ние се облагодетелстваме от такива нововъведения като транзисторите и лазерите. Затова фундаменталните изследвания трябва да се финансират от държавата.

Едно от най-важните обществени блага е ефективното и справедливо държавно управление, нещо, от което всички ние се облагодетелстваме. Обществената подкрепа за хората и институциите, работещи за обществения интерес – в това число независимите медии и мисловните тръстове, – е необходима, ако искаме да постигнем добро управление.

Има и много други области, в които пазарите не успяват да направят онова, което би трябвало, и където колективното действие може да подобри благополучието. Причината да имаме най-различни програми за социално осигуряване (от пенсиите през здравните грижи за хората в напреднала възраст до осигуровката за безработица) е проста – това са големи рискове, които съответно имат голямо влияние върху добруването на индивида, но преди да се включи държавата, пазарът или не е осигурявал застраховка срещу тези рискове, или го е правел само срещу много високи цени с високи разходи за трансакция.

Динамичните икономики са винаги в преход, а пазарите сами не управляват добре тези преходи. Сега ние преминаваме от промишлена икономика към глобализирана, урбанизирана икономика на услугите и иновациите, с подчертани промени в демографията.

Също и координирането на една голяма и сложна икономика е трудно. Преди активните държавни политики, насочени към макроикономиката, често е имало дълги периоди на широка безработица. Кейнсианските политики са направили спадовете по-кратки, а разширенията – по-дълги. Днес всяка голяма страна има държавна централна банка и повечето приемат на сериозно идеята, че е задача на държавата да стабилизира икономиката.

Дори и пазарите да са ефективни и стабилни, резултатите може да са (и често са) социално неприемливи, с твърде много хора на ръба на глада и твърде много от богатството на страната, отиващо у малцина. Фундаментална роля на държавата е да осигури възможности и социална справедливост за всички. Недостатъците на капиталовите пазари означават, че онези, които са имали лошия късмет да се родят в бедни семейства, никога няма да могат, осланяйки се на собствените си ресурси или тези на родителите си, да осъществят потенциала си. Това е несправедливо, а също и неефективно.

Държавната намеса във всички тези дейности е от съществено значение. Това не би трябвало да буди спорове. Как обаче държавата организира тези дейности, е нещо по-сложно. В някои области държавата се е доказала като далеч по-ефективен производител, отколкото частният сектор – например в осигуряването на пенсии чрез социалните осигуровки или в осигуряването на здравно застраховане чрез „Медикеър“.

В някои случаи обществено-частните партньорства, например в инфраструктурата, са се оказали ефективен начин за осигуряване на услуги. Частната страна предоставя капитала за строежа на път върху обществена земя и управлява пътя, да кажем, в продължение на 30 години, като накрая го връща на държавата. Често обаче тези партньорства се състоят в това, че държавата носи рисковете, а частният сектор прибира печалбите. Когато фирмата е на загуба, тя се оттегля от договора; когато изкарва повече от разходите си, тя си задържа печалбите. Тя печели и в двата случая.

Принципът зад тези примери е, че за нас е добре държавата ни да не проявява предубеденост по отношение на най-добрия начин за организиране на производството и доставката на услуги. Идеологията тук и на други места не е от полза. Почти религиозната вяра, че частните фирми винаги и навсякъде са по-добри от държавата, е погрешна и опасна.

Регулацията и определянето на правилата на играта

Има много области, в които е най-добре производството да се остави на частния сектор. Това обаче не означава, че трябва да се позволи на частния сектор да прави каквото си иска. Той трябва да бъде регулиран. Трябва да разберем защо и кога имаме нужда от регулации, как най-добре да управляваме регулаторния процес и защо в много области днес проблемът не е в свръхрегулацията, а в недостатъчната регулация.

В едно независимо общество трябва да има регулации. Причината е проста – онова, което прави един човек, засяга другите, а без регулации тези ефекти няма да бъдат взимани под внимание. Фирма, която замърсява, скъсява живота и увеличава риска от белодробно заболяване за всички, които дишат въздуха – вярно, често пъти само с малка стойност, но когато тя бъде умножена по милиони фирми, замърсяването се натрупва. Очевидно фирма без морални задръжки, фокусирана само върху печалбите, не би пожелала да даде парите, необходими за овладяване на замърсяването.

Десетте божи заповеди са били набор от регулации, предназначени за едно семпло общество, за да могат хората да живеят мирно заедно. Светофарите са елементарен регулаторен механизъм, даващ възможност за редуване на уличното движение в различни посоки. За да видите ползите от тази и други регулации, просто идете в някой голям град в развиваща се страна и наблюдавайте хаоса в резултат на тяхната липса.

Регулациите, необходими за функционирането на едно съвременно общество, очевидно са сложни. Банките знаят как да се възползват от другите чрез хищническо и подвеждащо кредитиране. Големите банки поемат прекомерни рискове, тъй като знаят, че са твърде големи, за да фалират, така че ако се натъкнат на проблем, ще бъдат спасени – 2008 г. беше само най-новият случай, в който държавата трябваше да ги измъква. Естествено е тогава да се опитаме да попречим на банките да поемат прекомерни рискове или да се възползват от другите. Банките пледираха за дерегулация – за премахване на регулациите, които не им позволяват да се възползват от другите и да предприемат прекомерно рисковани действия. В същото време те успешно настояваха с много шум за закони, според които в случай на банкрут техните деривати – рисковите продукти, изиграли такава голяма роля в сриването на икономиката през 2008 г. – трябва да бъдат изплатени, преди да бъде платено на работниците или на когото и да било друг. По този начин те постигнаха онова, което наистина искаха – набор от закони и регулации, които привилегироват банките пред всички други. Също и в кризата от 2008 г., както и при други кризи, банките настояваха за спасение от държавата.

Така движението за дерегулация, за чието прокарване банките направиха толкова много, всъщност имаше за цел изграждането на регулаторна уредба в полза на големите банки. Въпросът би трябвало винаги да бъде какви регулации, а не дерегулация. Никоя страна, никоя икономика не може да функционира без закони и регулации. Банките искаха права без отговорности, набор от регулации и политики, които им дават свободата да експлоатират другите и да предприемат прекомерен риск, но без да понасят последиците от своите действия.

Свободата“ на един може да е „несвободата“ на друг. Правото на един човек да замърсява влиза в конфликт с „правото“ на друг да не умре от замърсяване. Либерализацията на финансовия пазар даде на банките правото да експлоатират другите – и в известен смисъл тя даде път на правото им да изтръгват пари от всички нас, след като така докараната финансова криза принуди страната да плати сметка за около един трилион долара.

Всяко общество е научило по трудния начин, че има такива, които се стремят да забогатяват не като изобретяват по-добър продукт или правят някакъв друг принос за обществото, а чрез експлоатация – експлоатация на пазарна сила, експлоатация на несъвършенствата на информацията, експлоатация особено на онези, които са уязвими, бедни или по-ниско образовани. Да вземем един класически пример: месопреработвателите се опитвали да се възползват от потребителите, продавайки им развалено месо, докато Ъптон Синклер не ги изобличил в книгата си от 1906 г. „Джунглата“. Тази книга предизвикала такъв фурор, че отрасълът тогава поискал да бъде регулиран, за да се възвърне доверието в месото. Ако вземем друг пример, почти всеобщо признато е, че човек би направил всичко, за да не умрат децата му от глад или за да им купи необходимото лекарство – включително и да взема заеми с безумни лихви. Затова толкова много страни и религии имат закони и предписания, забраняващи лихварството, и затова по-хуманните по-заможни общества се опитват да направят всичко възможно, за да не допуснат хората да изпадат в такова крайно положение, в което могат да бъдат експлоатирани от другите. В по-общ план, има и би трябвало да има загриженост при наличието на прекалено голяма асиметрия в преговорната сила.

Критиците на регулацията възразяват, че нашата правна система е достатъчно възпираща преграда пред експлоатацията, че ни стига примерът на такива осъдени престъпници като Бърни Мейдоф, облагодетелствал се за сметка на другите. Това не е така – ние имаме нужда от регулации, които да направят по-трудно лошото поведение, на първо място. По-добре е тези действия да се предотвратяват, отколкото да се разчиства кашата, след като се случат, защото щетите никога не могат да бъдат напълно възстановени – както показва много нагледно самият пример с Мейдоф. Така че би трябвало да имаме и регулации, които да предотвратяват хищническото поведение, като колежите със стопанска цел, които се възползват от естественото желание на хората да напреднат, но не им дават нищо ценностно, или хищническото кредитиране, което беляза предкризисния ипотечен пазар и бележи краткосрочното кредитиране днес.

Накратко, имаме нужда от регулации, които да накарат пазарите да работят така, както би трябвало – конкурентно, с трансакции между добре информирани страни, без едната страна да се опитва да се възползва от другата. Без доверие, че пазарите са сравнително добре регулирани, те може дори да изчезнат. Кой би си купил акция, ако има сериозна вероятност тя да не е нищо повече от мошеничество?

Регулаторният процес

Проектирането на добра, ефективна регулаторна система е трудно, но ние сме се справили забележително добре, съчетавайки експертните познания с разделението на властите. Ние искаме да избегнем политизацията на регулаторния процес, доколкото е възможно. Конгресът задава задачите и целите на регулациите, като отговорността за подробностите по регулацията са оставени на независими, но отговорни агенции, които, на свой ред, осъществяват намерението на Конгреса колкото е възможно по-безпристрастно (поне така е на теория). Ние сме създали дори регулации, които да гарантират, че регулациите ще се създават и налагат справедливо и ефективно. Така например за всички регулации от първостепенно значение нашата система изисква анализ на разходите и ползите – претегляне на ползите от правилото в сравнение с разходите. Обикновено ползите са кратни на разходите. Регулацията трябва да бъде представена за „бележки и коментари“, прозрачен процес, при който онези, които имат някакви опасения относно нея, могат да повдигнат възражения. Коментаторите могат да предлагат подобрения и промени. (Разбира се, специалните интереси натежават далеч повече от обществеността, водейки до регулаторна рамка, по-наклонена към бизнеса, отколкото може би е идеално.) След това агенцията, предложила регулацията, трябва да отговори на коментарите, създавайки в крайна сметка окончателната версия. А онези, на които регулацията не им харесва, могат да я оспорят в съда с аргумента, че тя не е в съгласие с целите, зададени от Конгреса, че нарушава някакво друго държавно правило, регулация или предписание или че процесът по създаване на правилото не е бил проведен както трябва. Накратко, ние сме заложили много силни демократични предпазни мерки в нашия регулаторен процес. Това не означава, че всяко правило е идеално. Често информацията накъде ще се развива пазарът, далеч не е съвършена, а светът се оказва различен от очакваното от нас. Понякога светът се променя и правило, което е било смислено в някакъв момент, в друг вече не е. Но всички човешки институции са погрешими. Ние сме се справили похвално със създаването на рамка, която работи.

Възстановяване на регулациите както поотделно, така и по принцип

В настоящия момент, като вземем предвид всичко, икономиката ни има нужда от повече регулации, поне на някои ключови арени. Нашата икономика се променя бързо и регулациите ни трябва да са в крак с нея. Преди 20 години например не осъзнавахме опасностите, носени от въглеродните емисии; сега ги осъзнаваме и имаме нужда от регулации, отразяващи това. Преди 20 години затлъстяването не беше проблемът, който е днес. Сега трябва да защитим децата си от сладките и солените храни, създадени да бъдат пристрастяващи, които допринасят за тази епидемия. Преди 20 години нямахме опиоидната криза, предизвикана отчасти от фармацевтичната промишленост. Преди 20 години нямахме бум на образователни институции със стопанска цел, експлоатиращи студентите си и държавните заеми, на които те имат право.

Конфликтът относно неутралността на мрежата ни дава ярък пример за нуждата от регулация и начините, по които корпоративните интереси манипулират системата за собствена изгода.

Мрежовата неутралност означава, че контролиращите интернет (в САЩ има три главни интернет доставчика – „Комкаст“, „Чартър“ и ЕйТи&Ти – далеч не конкурентен пазар) трябва да третират всички, искащи да ползват интернет, еднакво – и в частност те нямат право да дават на никого предимство в интернет скоростта. През 2015 г. мрежовата неутралност стана основен закон, когато Федералната комисия по далекосъобщенията (ФКД) издаде Наредбата за отворения интернет, с която на практика интернет се регулира като комунална услуга и като такава не допуска дискриминация сред потребителите (оттам и терминът „мрежова неутралност“). Но две години по-късно, през декември 2017 г., Аджит Паи, председателят на ФКД от администрацията на Тръмп, отмени Наредбата за отворения интернет. Доставчиците сега нямат правни ограничения да свалят скоростта, която предоставят на различни онлайн фирми.

Кончината на мрежовата неутралност е все още твърде скорошна, за да се каже какъв ще е изходът. Но тревогата – силно споделяна от много потребители и икономисти, които гледат на интернет по същество като на комунална услуга – е, че при закона на джунглата силните и могъщите ще надделеят. Големите фирми ще сключват по-добри сделки с интернет доставчиците, а те ще им дават предимство. Те ще превърнат своята сила върху контрола на интернет в пазарна сила върху предлагането на съдържание (като например развлечения) по интернет.

Видеостриймингът предлага добър пример за това как загубата на мрежовата неутралност може да навреди на конкуренцията – поставяйки в неизгодно положение дори големи и привидно могъщи фирми. „Нетфликс“ е много чувствителен към данните – неговата привлекателност за потребителите е в бързия и безпроблемен трансфер на видео, изискващ бърз и голям поток от данни в домовете им. Съответно забавянето на интернет скоростите, до които „Нетфликс“ има достъп, би нанесло сериозен удар на неговата жизнеспособност като фирма. Ако някой интернет доставчик има собствена услуга за видеострийминг, която се конкурира с „Нетфликс“, той може да си даде сам предимство, задушавайки достъпа на „Нетфликс“ до широколентовия интернет.

Липсва ли мрежова неутралност, монополният интернет доставчик има също и способността да извлича от потребители като „Нетфликс“ голям процент от печалбите им, изисквайки допълнителна такса от „Нетфликс“ за достъп до високи скорости. Ако „Нетфликс“ не отстъпи, тоест ако „Нетфликс“ не плати откупа, интернет доставчикът може на случаен принцип да забавя достъпа дори когато няма проблем с капацитета.

Хулителите на мрежовата неутралност обичат да твърдят, че пазарът ще изчисти подобни проблеми – ако потребителите не получават каквото искат, те ще минат към друг интернет доставчик, който стриймва „Нетфликс“ надеждно с високи скорости. Но при едва три главни национални интернет доставчика клиентите имат ограничен избор; всъщност в много части на страната потребителите, които искат широколентов интернет, имат само един избор. Дори и ако в дългосрочен план се появят нови играчи, предлагащи по-надежден интернет, както е казал Джон Мейнард Кейнс в друг контекст, в дългосрочен план всички сме мъртви – „Нетфликс“ няма да може да чака. Знанието, че интернет доставчиците имат такава пазарна сила, задушава новаторството в целия бранш. Резултатът е повече неравенство, по-малко новаторство и по-бавен растеж.

Провалът на държавата

Обяснихме защо е необходимо колективно действие. Но това не означава, че то е лесно или винаги успешно. Колективното действие приема много форми и се случва на много нива. Множество неправителствени и благотворителни организации работят за осигуряване на общественото благо. Нашите университети с нестопанска цел, като Харвардския и Колумбийския, финансирани в значителна степен с доброволни дарения, са сред най-успешните ни организации, произвеждащи знание и предаващи го на поколения наред.

И все пак най-важната отделна институция за колективно действие е държавата. Но тук е спънката – правата, които дават възможност на държавата да подобрява общественото благоденствие, могат да бъдат използвани от някои групи или личности в обществото за прокарване на собствените им интереси за сметка на другите. Това понякога се нарича „провал на държавата“, за разлика от провала на пазара. Критиците на държавното действие твърдят, погрешно, че да се обръщаме към държавата за лечение на провалите на пазара е лекарство, по-лошо от заболяването, и че провалът на държавата е всепроникващ. Както се опитва да докаже тази книга, няма начин да минем без държава – не можем да се върнем в джунглата. Налага се да имаме държавно действие. Въпросът е как най-добре да си гарантираме, че онова, което държавата прави, служи на интересите на цялото общество. Най-успелите страни са онези, които са намерили добри отговори на този въпрос и имат силно и ефективно държавно управление. Източноазиатските страни например, които осъществиха внушителен преход от бедни развиващи се страни до могъщи нововъзникващи пазари в рамките на няколко десетилетия, имаха държавно управление, изиграло централна роля в тяхното развитие. Аналогично държавата е играла централна роля в развитието на икономиката на САЩ през цялата история на страната.

Изучавайки кога държавната намеса е имала желания успех и кога не, икономистите са започнали да разбират много по-добре как да предотвратяват провала на държавата. Много от неуспехите са свързани с така нареченото „превземане“ – частни фирми и богати личности, които използват парите и влиянието си, за да накарат държавата да прокарва техните интереси. Трябва да сме постоянно нащрек за тази възможност и да установим правила и институции, които да я затрудняват.

Отците основатели също така са си давали сметка, че критичните и независими медии са съществена част от всяка здрава демокрация. Друга съществена черта на успешната демокрация е прозрачността.

Много критици на възгледите, които излагам в тази книга, съчетават скептицизма към държавата с една всеобхватна – и неоправдана – вяра в пазарите. По-рано споменах концепцията за пазарния фундаментализъм (понякога наричан също и неолиберализъм) – идеите, че неограничаваните пазари сами по себе си са ефективни и стабилни и че ако само оставим пазарите да извършат своите чудеса и да донесат растеж на икономиката, всички ще се облагодетелстват (така наречената икономика на просмукването надолу). В предишните глави тези идеи бяха опровергани – сякаш кризата от 2008 г., периодичните високи нива на безработица и огромното ни неравенство не са достатъчно доказателство. Всички тези проблеми щяха да са далеч по-тежки, ако не беше сериозната държавна намеса.

На най-базово ниво, както беше отбелязано, пазарите трябва да бъдат структурирани чрез правила и регулации – най-малкото за да се попречи на един участник или група да се възползват от другите или да им причиняват щети (например чрез замърсяване). Тези правила и регулации трябва да бъдат установени обществено.

А после има и много неща, които пазарите сами по себе си няма да свършат – от опазването на околната ни среда до достатъчното инвестиране в образование, изследвания или инфраструктура или, както ще видим, осигуряването на застраховка срещу много от най-важните социални рискове пред тях.

Продължаващият дебат за ролята на държавата

Реално политиката на Америка от 21. век е, че онези, които се стремят да запазят стандартите ни на живот и ценностите, които излагам в тази книга, ще трябва да убедят останалата част от хората в страната, че съществуват алтернативни политики, съгласуващи се по-добре с техните интереси и ценности, отколкото курса, който следва страната в момента, тоест нативизма и протекционизма на Тръмп, или курса на „пазарен фундаментализъм“, в който Рейгън насочи страната преди около четири десетилетия. За съжаление, твърде често такива социални теми като абортът и правата на гейовете са препречвали пътя на способността ни да се заемем с базовата икономика – как да постигнем растеж и заедно с това равенство.

Днес обаче главната пречка за приемането на идеите, които излагам, е липсата на доверие в държавата. Дори и колективното действие да е желателно, представителите на десницата насърчават широко недоверие към държавата.

Доверие може да има само ако съществува убеждението, че политическата система е справедлива и че лидерите ни не работят само за себе си. Нищо не унищожава доверието повече от лицемерието и разминаванията между обещанията на лидерите и тяхното изпълнение. Доста преди Тръмп нашите елити и политически лидери (от двете партии) създадоха условия на недоверие, с политики, които като че обслужваха само тях. Истинските печеливши от политиките, които те упорито прокарваха през 80-те и 90-те години на 20. век, бяха елитите – твърдението, че всички ще се облагодетелстват, си беше чисто и просто самоласкаеща безсмислица. Също и през Голямата рецесия от 2008 г., която тези политики докараха, същите тези елити се спасиха – банкерите запазиха своите бонуси и работни места, докато милиони хора изгубиха домовете си, десетки милиони – работата си. Нещо се беше объркало ужасно и то не беше някакво природно бедствие, потопът на хилядолетието. И все пак, въпреки че почти всеки ден разкриваше ново нарушение на нашите банки и банкери, почти на никого не беше потърсена отговорност. Ако това не е било незаконно, би трябвало да бъде. Държавата избра няколко „показни“ случая, една малка китайска банка тук, някой банкер на средно ниво там. Но ръководителите на банките, онези, които бяха толкова щедро възнаградени за „успехите“ на банките, и техните печалби за милиарди долари изглеждаха недосегаеми. Те си приписваха заслугата за печалбите на банките, но не и за греховете им.

Бяхме създали система, в която неравенствата в правосъдието изглеждаха също толкова широки, колкото и в доходите, богатството и властта. Нищо чудно, че толкова много американци бяха гневни.

Не беше обаче неизбежно гневът да вземе формата, която взе. Той можеше да бъде насочен към онези, които бяха най-отговорни за бедите на топящата се средна класа – онези, които проповядваха неограничавана глобализация и финансиализация, но същевременно се противопоставяха на прогресивните данъци, социалните програми и помощта за работниците, изгубили работата си в резултат на глобализацията или пострадали от финансиализацията, финансовата дерегулация и техните последици. Защо той взе формата, която взе – атака срещу хората, които бяха в по-голям унисон с техните интереси, макар и не идеален, – е въпрос, който несъмнено ще бъде обсъждан още години наред. Може би защото демократите на Клинтън и Обама изглеждаха най-лицемерно; републиканците поне не се преструваха, че ги е грижа за обикновените работници. Може би беше лош късмет – появата на демагог, способен да развие историята за предателството на обикновените американци от „просветените“ елити и да я използва, за да устрои враждебно превземане на Републиканската партия. То обаче не беше наистина враждебно превземане, защото огромното мнозинство от партията одобряваше тесногръдието, женомразството, нативизма и протекционизма на Тръмп и дори безпрецедентното увеличение на дефицита, в мирно време и извън рецесия, за да получат онова, което желаеха – данъчни намаления за богатите и за корпорациите, плюс дерегулация. Сключвайки сделката си с дявола, те разкриха ясно своите ценности и приоритети.

Как се разпространяват идеите, пускайки корени на дадено място или в даден момент, е в много отношения загадка. Нищо не изглежда неизбежно, дори и да има предусловия, правещи един или друг изход по-вероятен. Не е било неизбежно Германия да премине през кошмара на Хитлер и в много моменти е имало възможности за бизнес елитите да му се опълчат. Не можем да бъдем сигурни какво е щяло да се случи, ако са го направили, но е имало поне шанс ходът на историята да се промени. Дали някой след половин век няма да пише подобно изречение за днешната бизнес общност на Америка?

"Площад Славейков"