Сергей Лебедев е ново име в руската интелектуална проза, което вече е добре известно на Запад. В родината си „Предел на забравата” е посрещнат като голямо събитие в съвременната руска литература. Включен е в дългия списък на финалистите за националната литературна награда „Большая книга“, както и в списъка за приза „Национален бестселър“ през 2010-а, а през 2016-а се нарежда сред най-добрите 10 книги, преведени на английски език, според „Уолстрийт джърнъл“.

Това е странстващ роман, разказващ трудната история на един млад човек – наш съвременник, който изведнъж разбира, че негов близък, който той приема като дядо, е бил палач в трудов лагер. Как се живее с подобна тежест и как се прощава на любим човек? 

„Издателство „Кръг” публикува романа в превод на Денис Коробко.

Предлагаме ви откъс:

Трета част

Когато станах юноша, стремежът ми да се откъсна от родителския дом подмолно се ум­ножаваше от желанието да се озова там, къ­дето нищо да не ми напомня за Втория дядо; никога не можех да бъда самият себе си по ули­ците на родния ми град – винаги бях и малко него: от тук водех Втория дядо до обущарско­то ателие, тук минахме на връщане от гара­та, тук му купихме костюм. В този град загу­бих възможността да оставам анонимен; нали истинската анонимност е не в това, че никой не те познава, а в това, че и околният свят не „огледалничи“, не те връща на самия себе си с помощта на спомените.
Има надживени места: с тях е свързано мно­го, но само за отминалия теб; там си в по-голя­ма степен човек от предишните дни, а не от днешните. И целият град, всичките му улици се превърнаха за мен в подобно място; в последните класове в училище дори се стараех да намеря някакви нови пътища, нови обходни маршрути, различни от предишните, сякаш да наложа нова карта върху старата; но десе­тилетия живот без преместване правят по­добен ход невъзможен: всичко вече е избродено, всичко е видяно. И тогава избрах професията на геолога; трябваше да ида възможно най-да­леч, да се озова на чужди места, да се отърва от задължаващото наследство.

Видях свят; но най-важното – пребродих страната от край до край. И се оказа, че съ­ществува притегляне на съдбата; има поле, което винаги е по-широко, отколкото го виж­даме; заминаването ми, работата ми в далеч­ни места стана само обратен път към онова, от което се стремях да се отдалеча. Но се вър­нах вече друг – вътрешно готов да приема и да се избавя от падналото ми се наследство, макар и да не знаех за тази готовност, докато животът не ме повика.
В старите градове, особено в столиците, отминаващите епохи оставят след себе си значителността и патоса на архитектура­та; наследието от различни години става про­тиворечиво единство на общия градски облик, сияещ и велеречив; и сградите създават това сияние, и то ги осенява. Затова миналото там не е нагледно: от него са останали само велико­лепни фасади. А какво има зад фасадата – това не може да се разбере без архиви и свидетели.

Но в природата всичко, направено от чове­ка, остава оголено; там нищо не може да бъде скрито зад архитектурата, зад небостъргачи, мостове и паметници; също така малко може да се скрие в град, чийто културен слой е само от една епоха, който е създаден от общия об­лик на тази епоха.

Затова, когато за първи път се издигнах с вертолет над тайгата, обгръщаща северното градче, и видях звездовидно простиращите се линии на просеките през горския гъсталак, де­сетките километри изсечени гори и ниските, потопени в местността бараки на лагерите, действащи и изоставени, аз само с усета си научих повече, отколкото можех да прочета в книгите; видях създадената от лагера среда на зрителна катастрофа, уредена така, че в нея да не се разпознава злото. Множество хора са били лишени от живота си, съдбата, свобода­та; и на фона на това огромно, всеобхватно зло всяко по-малко зло е станало неразличимо; станало е възможно да се живее там, където всичко – от облика на жилищата до речта – разчовечва, а не очовечава; лагерът и лагерни­те околности се бяха разпространили, укрепи­ли – и бяха започнали да се самовъзпроизвеждат вече без участието на държавата. И премина­ването ми през този променен от лагера край се превърна в обратен път: към Втория дядо, към живота и делата му.

Всичко, което срещнах и видях в странства­нията ми, е невъзможно да се вмести в текст, да се върже едно с друго; затова сега държа в ръка онези двайсет и пет рубли от мината, където са погребвали парите; усещам, че във времето има преки проходи, пряко съединява­щи онова, които трябва да бъде научено и раз­брано; за мен такъв проход, такава ключалка стана профилът на Ленин, ако човек гледа не него, а през него.

Първият поглед – през портрета – във вре­мето преди странстванията, бе в последна­та ми учебна година. Зад училището, в което учех, имаше двуетажна изгоряла сграда: начу­пени стени ограждаха купчини овъглени греди и смачкана ламарина; от сградата лъхаше усе­щане за успокоило се бедствие и то примамва­ше човек да влезе в къщата, да изследва вътрешността, да зърне безобразно застиналата агония на нещата – без риск да се доближи до втвърдения, неспособен да го погледне в отго­вор, лик на смъртта.

Заврях се в онази къща; разрушенията вътре не бяха толкова големи, колкото изглежда­ше отвън. Но щом отворих една от вратите в коридора, едва не стъпих в пустотата: вра­тата се отвори под тавана на голямо помеще­ние, бивше ателие на скулптор. Стълбището, което водеше надолу, бе рухнало; ателието бе затрупано с какво ли не, падало, докато къща­та е горяла, отвън човек не можеше да я види; скрита стая, тайната на изгорялата сграда.

На пода на ателието стояха десетки лени­новци: само бюстове. От гипс, от гранит, от метал, от пластилин, с размери от глава на бебе до половината от ръста на възрастен чо­век. Лениновците се гледаха един друг, лъчът на фенерчето беше слаб и в далечните ъгли скулптурите вече леко се сливаха с тъмнина­та, подобно на призраци, развъплътили се ис­тукани от отминали времена, сенки на памет­ници.

Въздухът миришеше на пушек, камък, прах; прахолякът лежеше по главите, по пода, по разхвърляните инструменти на скулптора; не домашна, мека, безтегловна прах – плътен прахоляк, който би могъл да бъде прах от гип­сова скулптура; прекалено тежък, за да го изду­ха дори силно течение.

Изведнъж видях, че прахолякът навсякъде е сух остатък на времето; то овехтяваше и се слягаше тук, безплодно, без да е в състояние да преодолее самото себе си. Стори ми се, че големите лениновци са възникнали по-рано, а по-малките – по-късно: в таен процеп вървеше верижната реакция на израждането, умирай­ки, времето се напъваше да се възпроизведе, да се опази – и не само не можеше да породи нещо ново, а дори не съумяваше то да е поне равно на предишното.

Тук, а не на Червения площад, беше истин­ският Мавзолей; тук истински проумях какво всъщност е агонията – човек не умира ведна­га, а в протяжността на умирането на всич­ките му „аз“. Паметниците също се опитваха да умрат, но небитието не приемаше в себе си размножения скулптурен образ, който никога не е бил жив в качеството на образ, възникнал е мъртвороден, и той само ставаше все по-малък, по-малък и по-малък. Сигурно, ако човек слезе долу и погледне някъде под масата, под работния плот, под купчина вестници, под вехториите би се открил Ленин с размер на плъх, Ленин като мишка, и така до частиците на праха, съставени вероятно като тебеши­ра – от вкаменени радиоларии, от микролени­новци, варовикови скулптури, видими само с микроскоп.

Смърт-в-смъртта; мъртво време – те така и си останаха за мен като множество бюстове по прашния под в изоставеното ателие; макар че къщата отдавна е бутната, този разпад е безкраен и все още продължава някъде.

Вторият поглед – през портрета на Ле­нин – в годините, докато работех на Север, поглед в планините, където експедицията изследваше старите находища, започнати с труда на затворници и след това изоставени.

Тогава в планината беше мъгливо; в мъгла­та всички предмети сякаш губят веществе­ната си съставна част, стават повече образ, отколкото предмет; мъглата превръща окол­ния свят в нещо подобно на вътрешния свят, населен с безплътни същности в призрачна среда; каквото и да видиш – къща от трупи, триножник на геодезичен знак – всичко първо ти се явява в значението на символ, изникнал от кръговрата на мъгливата мътилка; мъгла­та сякаш проявява онова, което обикновено е скрито – онази същностно определена форма, душата на предмета, която сякаш е явление на съзнанието. И съзнанието вече по друг начин възприема предмета: не буквално, разчитайки цялата потенциална образност и смисли.

Именно така през пролука в мъглата видях бараките на прохода. Едва различими през бе­лезникавия ръмеж, те изглеждаха така, сякаш не принадлежаха на конкретно място. Изряза­ни от пейзажа, размити, изчезващи на предела на зрението, бараките се приближаваха, без да стават по-отчетливи; но детайлите и така не бяха важни. В мъглата изникваха очерта­ния, контури, необременени с обем линии – и най-важното бе в тези линии.

Човек може да нарисува къща, в която да не ти се прииска да живееш; а може едва забележи­мо да пречупиш линиите на рисунъка така, че в тях – макар че това все така ще е рисунък на къща – ще се появи нещо, което биха разбрали Филонов1 или Кандински2: тези линии ще бъ­дат мъката, бедата, смъртта; не цялата ком­позиция ще означава нещо, а всяка линия ще из­рази уж неизразимото като графика с такава яснота, сякаш не е линия, а видим звук. Това ще е „Викът“ на Мунк3, но решен не чрез сюжета и цветовете – предсмъртен вик на геометричните фигури, които убиват, разсичат на части, стискат с менгеме за мъчения, разпъ­ват с диба4.

Очертанията на бараките сякаш отмести­ха самите бараки на втори план; не можеше да се каже, че се виждаха някакви постройки, чо­вешки жилища.

Бараките стояха като шпер­платови кутии за пратки, където слагат хо­рата, неестествено издължени, дълги – тако­ва съотношение на дължина и ширина има само ковчегът.

И тези очертания – те се усещаха като про­дължителен вопъл, вопъл на формата, която неочаквано е изпаднала в ужас от самата себе си.

В онзи лагер разпознах черти от много дру­ги места, които не присъстваха в тях явно, а тук проявени с откровеността на абсолюта. Не бяха буквални, физически черти – по-скоро черти на онова емоционално усещане, което предизвиква у нас едно или друго място; черти на чувствения му и ментален портрет.

В краварниците на колхозните ферми, в „хрушчовките“5 на крайните градски кварта­ли, в складовете край железопътните гари, в едноетажните селски къщи и в блоковете на работническите селища, в будките, в провин­циалните хотели, в службите за транспорт на трупи по реките, в армейските общежития, в районните болници, в много други сгради, разпръснати по цялата страна, с усещането си разпознах тези лагерни бараки. Те сякаш се криеха вътре в сградите, преобличаха се в тех­ните окаяни архитектурни одежди – и все пак прозираха с общите си очертания, ъгли и най-вече с усещането за смъртна, буквално смърт­на мъка.

Веднъж бях на гости у един миньор; от про­зорците му се откриваше гледка към изкуст­вените хълмове на въглищни мини – огромни конуси отпадъчни скали.

От тях се вдигаше прах, пушек и аз вътрешно замрях: този човек живее с гледка към безполезната част на своя труд – ето ги отпадъчните скали, вятърът разнася праха от тях, отнася го далеч, дори паметникът на миньора в центъра на града е с черно по лицето; живее – но тази гледка го разяжда като киселина, макар той да не се е за­мислял за това. Оттук и мъката, смъртната мъка на човек, оказал се просто материал или инструмент на велико строителство.

Точно това усещане – само че умножено многократно – изпитах там, в планината; и не само умножено, а преминало в качествено друга степен; лагерните бараки, купчините отпадъчен материал край мините по склона на планината – всичко това изразяваше няка­къв голям замисъл, беше част от гигантски план, но той служеше за обезсмисляне на лич­ната съдба. Робският труд, с който бе живяло това място, бе анахронизъм за двайсети век; анахронизмът винаги „изпада“ от времето си, не участва в него, колкото и дейна да е имита­цията на участието, а само продължава сам себе си.

Но освен времевия разлом имаше и прос­транствен разрив. Разбрах защо е трябвало да пращат хората на каторга в тайгата, в тун­драта: зачертавали са ги от общото битие на хората, прогонвали са ги от историята и смъртта им се е случвала не в историята, а в географията.

Всичко там бе уредено така, че мястото, къ­дето са живеели и умирали хората, не е попило в себе си нищо от живота им, за да не се появи макар и слабо, но все пак притегляне на това място. Може някой да ме упрекне в отстране­ност на погледа – но там нямаше на какво да се съпреживява, чувството нямаше с какво да се сблъска – и това бе непоправимата беда.

Наоколо имаше само дърво и камъни, сиви, покрити с лишеи, разкиснати от дъжда – и сиви дъски и трупи. Този сив цвят на дърво­то – с онези сякаш посребрени нишки, каквито има по скъпия плат за шинели, вече ми бе по­знат; дървото изсъхва като мускулите на ста­рец, отчетливо изникват влакната му, а от­горе е тази патина на сивотата: невзрачният блясък на смъртта. Такива дъски бях виждал в изоставените села и сега ги виждах тук, в пла­нините на Севера. Те приличаха – и това няма светотатство – на дървесни мощи: дори ако свиеше студ, не бих палил огън с тях.

Обикалях от барака на барака: бяха ги строили на бърза ръка, пестеливо, вместо пирони бяха използвали дървени клинове; дърво и ка­мък, никакво желязо, никаква охра от ръжда. Мястото умираше неестествено чистоплът­но, като се стремеше напълно да изчезне в при­родата. И само на една греда намерих пирон, кован, четвъртит, със смазана от много удари главичка. Гвоздеят даваше надежда, че място­то няма да изчезне докрай, ще остане следа, ще остане памет за него; гвоздеят показваше, че тези бараки не са мираж, не са призрачно сели­ще на вятъра и мъглата, че тук е имало хора.

Спомних си всички пирони, които някога съм забил: как допираш острието на пирона до дъс­ката, как удряш с една пета от силата, за да се впие то в дървесината, как след това, когато гвоздеят вече върви правилно, удряш с чука, радвайки се на тази точност – и с последния удар изравняваш главичката с дъската, сякаш слагаш точка, съединяваш онова, което тряб­ва да бъде заедно, да бъде съединено.

Пиронът; той с лекота излезе от трош­ляка на гредата и легна в дланта ми. Самата му форма, формата на точка, която има дъл­бок корен, която не може да се изтръгне от мястото, където е трябвало да бъде – тази форма ме молеше за нещо. И гледайки гвоздея, гредите, дъските, изведнъж разбрах онова, което не разбирах преди: как могат да се съе­динят вярата, крепяща се на самата себе си, и онова, което ми се струваше, че е един вид су­еверие, изискващо предметни доказателства: благоговейно да се пази гвоздеят от Кръста на Спасителя или треска от този Кръст. Видях, че не става дума за доказателства, не за бук­вално, музейно съхраняване на някаква вещ – върху онези предмети, които са били оръдие или просто свидетели на страдание, мъки, пада страховит отблясък; те сякаш получа­ват второ битие, някакво подобие на глас, пробиват си път през собствената си неспо­собност да говорят – самата душа на събити­ето, квинтесенцията на предопределеното й значение се вселява във вещите и започва да говори с нас.