На пръв поглед, времето на империите остана в миналото. Въпреки това виждаме по новините как Русия прибягва до оръжие, Китай утвърждава своята мощ, мюсюлманите водят война за халифат, Турция мечтае за османската държавност, а Иран - за персийската. Всички тези силни режими се възраждат, като погребват Pax americana, който контролираше половината свят от 1945 г. и целия свят от 1989 г. Виждаме, че Америка на Доналд Тръмп се отказва от ролята на страж на мира и съсредоточава върху собствените си интереси. Пред очите ни Великобритания прерязва европейските въжета и де впуска в плаване по вълните на спомените за Общността. Всички твърдят за възстановяване на някогашното величие и народите вярват в това.

Путин все по-често прибягва до оръжие, за да демонстрира мощта на Русия.

Има само един регион, който все още продължава да се държи за установения след Втората световна война либерално-демократичен ред - Европейският съюз. Той се опира на принципи, противоположни на имперските. Европа бе изградена срещу отдавнашните имперски амбиции на своите членки, след реки от пролята кръв. Европейските нации изразиха привързаност към диалога, спазването на правилата и договорите, уважението към малцинствата, мира и Просвещението - свободната търговия, демокрацията и правата на човека.

Изглежда, тези ценности сдават позициите си. ЕС не успява да получи убедителна динамика в икономиката, той е безсилен срещу Владимир Путин в Украйна и в Сирия и не може да се справи с миграционната криза. Стабилната някога система се разклати, а залегналата в основата й солидарност бе оспорена. Видимият урок по история изглежда по следния начин - Европа е част от вчерашния свят след 1945 г., рухналата мечта на ХХ век. Днес отново дойде времето на империите, силните режими и взискателните нации, които, както и Тръмп, са съсредоточени само върху своите собствени интереси. Съдейки по всичко, светът допринася по-малко от възобновената навсякъде надпревара във въоръжаването.

Турският президент Реджеп Ердоган вече се е превърнал в султан. И новият му дворец е разкошен като султанските.

Такава риторика звучи привлекателно. Тя е в духа на съвременния информационно-политически контекст. В края на краищата, Путин освободи Алепо, Тръмп ни освобождава от успокояващия универсализъм и политкоректността, а Китай заслужава подобаващо място в Азия. Всичко това прави смешни установените след 1945 г. граници. И какво правим по-нататък? Защо такива малки промени са толкова важни? Крим е руски. Южнокитайско море е китайско. Защо да плачем на рамото на абсолютно безсилната ООН? Международен ред? Та той отдавна е здраво протекъл. Освен това, него го подкрепят старите държави. И той не оставя място за нови държави като Китай и Индия. Международният валутен фонд (МВФ) служи като печално потвърждение на това - реформата му по предоставяне на части от капитала на Пекин се бави и все едно е недостатъчна. Китай пък започва да формира конкуриращи организации. Браво! Решителността заслужава възхищение.

В резултат, както пише бившата испанска външна министърка Ана Паласио, "философското ядро на либералния световен ред е лишено от попълване". Мястото му заема "тясното възприятие на личния интерес, при което решенията се вземат без съобразяване с общата картина, въз основа на сделката, а не на системната перспектива". Именно така разглежда ситуацията Доналд Тръмп - всеки трябва да взема решения, като изхожда от собствените си интереси. Именно такъв е новият световен "ред".

Джихадистите искат отново да създадат халифат.

За нещастие на почитателите на силните режими, тази риторика е привлекателна само на външен вид. Както и в миналото, системата на империите отново ще демонстрира трагичните си последици. Преди всичко - защото такива страни в действителност са много крехки. Става дума не са истински империи от далечното минало като Древния Рим, Индия и Китай или от недалечното минало като САЩ. Залогът за устойчивостта им е бил военното, икономическото и философското единство. Старите империи са били изграждани върху ценности. Настоящите империи са интересчийски - това са варварски образувания с кратък живот.

Източник на мотивацията им е не високият имперски статут, а слабостите. Пример за това е Русия - Путин така и не успя да постигне развитие на руската икономика, а неговият експанзионизъм извън пределите на границите служи на първо място за скриване на провала на вътрешната политика. Си Цзинпин също укрепва личната си власт, но не заради неуспехите на Китай, а заради увеличаващото се противоречие между богатството на икономиката му и оскъдността на политическите свободи.

Участта на новоизпечените империи ще бъде съдбоносна - национализмът не е лекарство срещу тяхната слабост, а тъкмо обратното. Китай ще може да осъществи успешно преходния процес в икономиката само в случай, че успее успоредно да намери дипломатически изход. Това няма да бъде лесно, но друг вариант няма. Същото се отнася за Русия и Иран.

Много скоро това ще се види в САЩ, където политиката на интересите ражда неопределеност. "Тръмпизмът" няма направление - днес той върви в една посока, а утре - в друга, в зависимост от тайните сделки и капризите на кормчията. Отсъствието на правила, уважение, права и договори ще стане съдбоносно. Тръмп и всички силни режими са склонни да затягат гайките, което само ще изостри вродената им слабост, а няма да помогне за справянето с нея. Краят е предварително известен.

Освен това, епохата на империите не се връзва с века на информационните технологии и глобалните задачи. Ограничаването със "собствени" интереси е илюзия, ако те зависят от интересите на цялата планета. Днес за империи е твърде късно. Демографията (населението на планетата скоро ще достигне 9 милиарда души) ще гарантира неизбежна победа на универсализма. Стените и нациите не могат да станат добър отговор на затоплянето на климата, данъчния дъмпинг, епидемиите и неизбежните вълни от миграция.

Освен това, необходимо е оставащата либерална демокрация - Европейският съюз - да вярва в своя модел и в самата себе си. И за да преосмисли себе си, като си върне притегателната сила. ЕС не е следвоенен модел, а най-напредналият и съвременен опит за намиране на отговор на глобалните проблеми на XXI век. Най-накрая, трябва националистическата риторика да не го обзема и да не го разрушава.


-----

* Авторът е френски журналист, главен редактор на сп. "Анжьо - Ле-з-Еко" и съосновател на онлайн изданието Slate.fr. Статията му е публикувана във в. "Опинион".