През 2001 г., малко след като бе избран за премиер на Израел, Ариел Шарон отиде да се срещне с руския президент Владимир Путин в Кремъл.

Според Дани Аялон, който бе съветник на премиера по онова време, Путин, както е характерно за световните лидери, призовал Шарон да предаде териториите на Западния бряг на палестинците. Шарон заявил, че Израел е малка страна и да отстъпи територия би било опасно. Той казал, че от друга страна, Русия е толкова голяма. Така че тя би могла да помисли дали да не върне Курилските острови, които отне от Япония в края на Втората световна война.

"Русия никога не дава територии, - казал Путин. - Как иначе мислите, че тя би била толкова голяма?"

Две години след тази среща Шарон, който знае руски от дете, нарече Путин "истински приятел на Израел". Неповторимото му чувство за хумор му позволяваше да говори такива неща с каменно лице.

Дни преди започването на руските въздушни удари в Сирия Бенямин Нетаняху отиде при Путин в Москва.

Путин има подобна способност да крие истинските си чувства. Като доказателство - вижте как той успя да се наложи над администрацията на Обама в плана за прекратяването на огъня в Сирия. За още по-голямо доказателство - вижте последното съобщение от Русия, че Кремъл смята да инициира среща между премиера Бенямин Нетаняху и президента на Палестинската автономия Махмуд Абас в Москва.

Нетаняху не знае руски, но, изглежда, е намерил общ език с Путин - такъв, какъвто говори по добре от Шарон. Това не трябва да изненадва. Необходимостта подхранва приятелството. В случая с Израел Кремъл се превърна в необходимост по две много свързани причини - увеличаващото се участие на Русия в близкоизточните дела и съвпадалото по време американско изтегляне от региона. Нека си го кажем направо - Израел вярва в руското намерение да стане ключов играч в региона повече, отколкото вярва на намерението на САЩ да попречат това да се случи.

Израел отдавна е пешка в голямата игра на суперсилите и затова ние, израелците, понякога подозирахме, че руснаците имат по-здрав гръбнак от американците. Когато нещата опрат до външните работи, руснаците често изглеждат по-малко сантиментални и винаги изглеждат по-брутални. Това не са задължително добродетели, то са качества, които страните често трябва да имат предвид.

Въпреки това не толкова отдавна Израел рядко поставяше под въпрос решимостта на САЩ да сдържа руското влияние в Близкия изток. Стратегическата схема бе проста - Израел си има работа с дребните кучета в квартала, а САЩ гарантират, че големите кучета няма да се месят, за да наклонят баланса срещу Израел.

Путин започна да предизвиква този ред преди години. През 2008 г. Русия нахлу в Грузия. През 2014 г. тя нахлу в Крим. И двата пъти успя. За Израел това не бе сигурен знак, че нещата се променят. Израел все още можеше да се надява, че САЩ разрешават на Путин да си играе само с тези страни, които имат лошия късмет да се намират твърде близо до руските граници.

След това, през лятото на 2015 г., Русия изпрати въоръжените си сили в Сирия. И докато президентът Обама все още обмисляше отговора си, Нетаняху се качи на самолета за Москва, за да се срещне с новия шериф на Близкия изток. Двамата лидери може да са имали разногласия на срещата си, но Нетаняху ясно призна, че трябва да си има работа с руснаците. Като подкрепи смело сирийския лидер Башар Асад, Путин даде ясно да се разбере какви са намеренията на Русия. И когато руските самолети полетяха недалеч от северните му граници, Израел не можеше да игнорира това.

За руския президент намесата в Сирия и поканването на преговори на Нетаняху и Абас са начини да демонстрира руското влияние и да подразни САЩ. Какви още признаци за важността на Русия са необходими, когато дори дългогодишни американски съюзници като Египет, Саудитска Арабия и Израел се консултират с Путин? Държавният секретар Джон Кери се опита да убеди израелския и палестинския лидери, но не успя. Путин може да успее, защото той е лидерът, чиято покана на Абас и Нетаняху ще бъде много по-трудно да отхвърлят.

Но това не означава, че предложението за подкрепяните от Русия мирни преговори е искрено.

Путин може да се преструва, че иска да съдейства на мира в Близкия изток, но, както видяхме през последните месеци, един нестабилен регион работи по-добре за него. Той може да се преструва, че иска дипломатическо уреждане на сирийската гражданска война, но съюзниците на Сирия - Иран и "Хизбула", ще направят всичко по силите си, за да попречат на каквото и да било мирно решение в Сирия с изключение на пълна победа за правителството на Асад, а също така да попречат на всякакъв мир между израелците и палестинците.

По този начин палестинските лидери едва ли са ентусиазирани от инициативата на Путин. Те разбират, че руският президент е слабо заинтересован да се съюзи с народ, който няма политически права. Путин не се интересува от хора, които не са в състояние да направят Русия по-силна. Те знаят също, че все още трябва да бъдат наоколо. По стълбата на близкоизточните безпокойства палестинците в момента заемат най-ниското стъпало.

И Нетаняху не е във възторг от това да се срещне с Абас в Москва. Мотивите му са не по-малко пресметнати. Те са, че той иска палестинците да бъдат по-малко ангажирани в преговорите, а руснаците - повече, а заедно с тях егихтяните и саудитците, които също се сближават с Русия и Израел и също са наясно и без илюзии относно администрацията на Обама.

Всичко това означава, че следващата американска администрация ще бъде изправена пред едно единствено предизвикателство в Близкия изток. Вместо да бъде принуден да поддържа американското влияние, Вашингтон ще трябва да го възстанови. За следващия президент предизвикателството може да бъде още по-обезкуражаващо - да накара региона хем да вярва повече, хем да се страхува повече от него или нея, отколкото от Путин.

----

* Авторът е политически редактор на еврейското издание "Джуиш джърнъл". Той е и сътрудник на в. "Ню Йорк таймс", където е публикуван този коментар.