Колм ТОБИН, „Гардиън“

В началото на 1895-а, изправен пред обвинения в нарушаване на морала и предполагащ, че ще трябва да се укрие във Франция, Оскар Уайлд все още не знае какво ще означава за него двегодишната присъда. Нещастието му е, че е трябвало да излежи срока си точно преди тъмничните условия да бъдат променени с парламентарния Акт за затворите от 1898 г.

Напълно изолиран първо в Пентънвил и Уондзуърт, а сетне и в Рединг, където го преместват през декември 1895-а, Уайлд спи на дървен нар. Позволена му е едночасова разходка всеки ден, по време на която върви в колона с другите затворници в двора, но няма право да разговаря с тях. Не може да спи, постоянно е гладен и страда от дизентерия. През първия месец Уайлд е привързан за ръчна мелница шест часа на ден и трябва да работи на нея с петминутни почивки за всеки двайсет минути труд. Към края на присъдата му директорът на затвора майор Нелсън казва пред приятеля на Уайлд Робърт Рос:

„Изглежда добре. Но като повечето хора, получили такава присъда, без да са свикнали с ръчен труд, ще издъхне до две години.“

По-късно Уайлд ще изкаже възхвала за Нелсън, който пристига в Рединг през юли 1896-а, като за „най-подобния на Христа човек, когото някога съм срещал“. Нелсън е по-либерален от предшественика си и отпуска правилата.

През януари 1897-а, когато на Уайлд му остават още четири месеца зад решетките, той и Нелсън измислят блестяща идея. Тъмничните правила не разрешават затворниците да пишат пиеси, романи или есета, но всеки има правото да пише писма. При предишния директор Уайлд е писал до адвокати, до съда или до ограничен брой приятели, но писмата му са цензурирани, а хартията и мастилото – прибирани след приключване на писмото. Само че няма регулации за това колко дълго може да бъде дадено писмо. А ако писмото не е завършено, затворникът има право да си го вземе при напускане на затвора.

Така че Уайлд, оставен сам в килия, получава писалка и мастило всеки ден. Това, което създава, се прибира всяка вечер и му се връща отново на сутринта. Разрешава му се и да редактира отделни части. Тъй като „Де профундис“ е във формата на дълго писмо, то ще стане негова собственост, когато той бъде освободен. Отнема му три месеца с редакцията.

Уайлд отправя писмото си към лорд Алфред Дъглас. При освобождението си предава ръкописа на Рос, който прави две копия, едно от тях – за самия Дъглас. През 1905-а Рос публикува откъси от текста, а по-пълна версия – през 1908-а. Целият текст обаче излиза едва през 1949-а.

По времето, когато пише „Де профундис“, Уайлд горчиво преосмисля привързаността си към Дъглас и тонът на писмото предава това чувство, както и необичайно силната емоционална връзка, съществувала поне от страна на автора. Трябва да се каже, че „Де профундис“ не е замислено като справедлив или решен в един и същи тон текст: сравненията и реториката му са замъглени и страстни. Уайлд например сравнява и себе си с Христа. Но на места има и спокойно, изискано красноречие, има го и чувството, че трябва да се бърза, защото по-нататък може да няма време или възможност да бъдат казани някои неща.

Старото умение на Уайлд в парадоксите и фразировката тук няма за цел да забавлява публиката, нито да изрази подигравка с по-високопоставените, а само да убие скръбта, както и да предаде желанието за остри истини, отправени към любимия. Писането вече не е изкуство, а отчаяно сериозно начинание.

„Единствените красиви неща – казва Уайлд през 1890-а, – са тези, които не ни засягат.“

Седем години по-късно в своя вик от дълбините той пише за неща, които го засягат в най-голяма степен:

„Ако има и един пасаж, който да си струва сълзите, то плачи, както ридаем ние в затвора, където не само нощта, но и денят е определен за сълзи“.

Може би най-шокиращото му изречение е: „Няма по-голям грях от това да си повърхностен“. Години по-рано това би било огромна добродетел за него.

Уайлд обвинява Дъглас, че го е отклонил от изкуството му, че е харчил парите му, че го е принизил морално, че постоянно е правел сцени, че нарочно и безотговорно се е отнасял зле с него. Припомня грозното поведение на Дъглас по значителни и дребни причини, често цитирайки имена, дати и места. Тонът е ясен и убедителен, понякога дори контролиран и премерено елегантен. Но разликата между този тон и по-ранното безгрижие на Уайлд остава смущаваща. Все едно тенорът се е превърнал в баритон, с нов обхват, дълбочина и внимание към чувствата. Но старите умения на парадокса и обрата още присъстват, въпреки обстоятелствата или може би точно заради тях.

Писмото не е точен разказ за историята на тяхната връзка, нито трябва да се приема изцяло за чиста монета. Някои от обвиненията са верни, а други – дребнави и безсмислени. Но не става дума за това. „Де профундис“ не е нито неофициално писмо, нито завършен продукт на творческата воля за създаване на художествено произведение. То е изкусително, издава раните и страстите на автора си, така че попада в своя собствена категория. При цялата си забързаност и двусмислено красноречие, остава един от най-великите и объркващи примери за любовно писмо.

Вълнуващо е да се проследи промяната в писането на Уайлд. На слабата светлина в затворническата килия и със свежа памет за оскърбленията и страданията, през които е минал, той търси ново равновесие между емоционалния изблик и самоконтрола. Пише с дълги, добре обработени изречения, с дълги изброявания на изразяващи привързаност прилагателни и с премислено латинизиращ словоред. Сетне те внезапно биват следвани от прост извод, издържан в острия недвусмислен тон на англосаксонската мисъл.

„Разбира се, че трябваше да се отърва от теб“, пише той.

Читателите искат да научат защо не го е направил и част от силата на текста идва от знанието ни, че след освобождението си Уайлд въпреки цялата си горчивина се е опитал още веднъж да живее заедно с Дъглас и двамата са имали искрено намерение да подновят връзката си – за ужас както на семейството на Дъглас, така и на съпругата на Уайлд.

До 2013-а Редингската тъмница, където Уайлд е прекарал най-дългата част от присъдата си, е използвана като арест за млади закононарушители. Килиите още са обзаведени като за дълъг престой – с легла, умивалници и малки тоалетни. От централната точка на пресичащите се коридори може да се наблюдава всяко движение. Доскорошната употреба на затвора, построен през 1844-а, позволява да се разбере картината, която Уайлд е видял през 1895-а. Например мястото за бичуване, което Уайлд описва с ужас в писма до „Дейли Кроникъл“ след освобождаването си, е близо до двора за разходки – достатъчно, за да се чуват виковете на понасящия наказанието, както ги е чул и Уайлд през 1897-а. Килиите за осъдените на смърт, вдъхновили „Балада от Редингската тъмница“, могат да бъдат разгледани. Те още са част от атмосферата на мястото.

Уайлд не е бил готов за затвора и в дните на успеха си изобщо не е можел да си представи, че ще прекара там две години. Дори се е подигравал с писателя Чарлс Рийд заради „глупавия му опит да бъде модерен, привличайки внимание към състоянието на нашите тъмници“. През 1882-а, по време на обиколката си в Америка, когато посещава затвор в Небраска, пише за затворниците:

„Всички изглеждаха злодеи, което ме утешаваше, защото би ми било противно да видя затворник с благородно лице“.

Когато вижда, че един от затворниците, комуто предстои да бъде обесен, чете роман, Уайлд отбелязва:

„Сърцето ми се трогна от очите на обречения мъж, но ако той ще чете точно „Наследникът на Редклиф“, може би е добре законът да бъде изпълнен“.

Но когато в друга килия намира томче на Данте, възкликва:

„Странно и красиво ми се стори, че скръбта на самотния флорентинец в изгнание векове по-късно облекчава тъгата на обикновен затворник в съвременна килия“.

Килията, в която Уайлд пише „Де профундис“, е изпълнена с усещането за хората, доскоро живели в нея. Гледката към небето през малкия прозорец и тежестта на вратата, затворена зад посетителя, припомнят как един от най-големите умове на времето си е бил прекършен телом и духом в това пространство, а сетне – върнат към мрачно подобие на живот чрез писалка и хартия, така че и той да може да облекчава страданията си, създавайки текст, странен и красив като „Де профундис“.

Площад Славейков.