Бонбон, балсам и бич (СНИМКИ)

ЕМИЛ ГЕОРГИЕВ

На входа на изложбата на американския фотограф Стив Маккъри във „Виваком Артхол“ трябва да бъде поставено предупреждение: „Тази експозиция съдържа кадри, които не се препоръчват на хора със слаба психика“.

Може би специално тук, в „Площад Славейков“, трябва има отделно, второ предупреждение – за всички, които казват, че искат да четат „само за изкуство и литература“, вместо да бъдат „заливани с политпропаганда, политпросвета и политагитация“… Като че ли е възможно съществуването на аполитично изкуство. И на култура без Ботев, Смирненски, Вапцаров, Константин Павлов, Георги Марков…

В снимките на Маккъри, както и в значителна част от всяко голямо изкуство, има едновременно бонбон за окото, балсам за душата и бич за света, отговорен за ужасите, уловени от обектива. Все едно дали защото изобщо не се интересува от тях, или защото допуска да бъдат приемани като „културни различия“.

В първия миг можем да се възхитим от прекрасните цветове, във втория – да оценим композицията, различните планове, избора на гледна точка и чисто естетическата страна в работата на фотографа. При третия започваме да осъзнаваме историята зад снимката – и често пъти оставаме ужасени от това, което се крие в нея.

При някои ужасът е директен – като тази с разплаканото перуанско дете, опряло пистолет-играчка в главата си. Или онази с малкото момче на сватба в Йемен, с нелеп светлосин костюм, жълти слънчеви очила и автомат Калашников в ръце. Друго дете (от Афганистан), толкова малко, че едва стои право, е прегърнало бащиния Калашников, който е с една педя по-висок от него. Няколко ливански деца, които нямат люлки и пързалки, се катерят върху танк и се люлеят на дулото му. Двама възрастни мъже (отново от Йемен), вероятно баща и дядо на тъжно-уплашеното момче, стискат здраво богато украсените дръжки на огромните ножове, затъкнати в поясите им…

​

Най-силно въздействащите за мен кадри в тази хорър поредица са два. Единият прилича на сцена от „Аз съм легенда“ или „Пътят“ – само че постапокалиптичният ефект в сцената от град Херат не е създаден от магьосници на специалните ефекти в холивудско студио, а от съветски бомбардировки и талибански атаки. За да подчертае пустотата на пейзажа, сред руините се забелязва една-единствена дребна фигура на еднокрак човек с патерици.

 

На другия кадър – убежище в Афганистан – лица почти не се виждат. На преден план е клекнало, сгърчено от мъка дете, навело глава. Зад него, вече не съвсем на фокус, клечат и го наблюдават още три. Не разбираме какво точно се случва, но не изглежда да е нещо добро. Впечатлението е много подобно на това от прочутата снимка от Судан, на която лешояд е кацнал до умиращо от глад дете.

 

​

Не е ясно и какво се случва на снимката, наречена „Момче в полет“, направена в Джодхпур, Раджастан, Индия, през 2007-а. На нея виждаме само гърба на едно тичащо по градска улица момче, уловено в мига, когато и двата му крака не докосват земята. Но зловещата атмосфера в полутъмната улица, с червени (кървави?)отпечатъци от длани по стените, ни кара да мислим, че момчета бяга ужасено от нещо, което идва от мрака.

 

Не всички снимки са толкова страшни, но в тези около 50 кадъра в галерията трудно ще откриете повече от 2-3 усмивки и нито една от тях не е върху детско лице. Затова пък всички мога да да бъдат гледани с часове и човек да си представя историите около създаването им. В анонса към изложбата организаторите пишат, че Стив Маккъри вижда себе си като хроникьор, който със своя свят от образи разказва истории за изчезващи култури и последствията от глобализацията. Не мога да се съглася с последната част на изречението. Снимките му отразяват тъкмо местата, където глобализацията все още не е пристигнала.

 

Но е вярно, че отразява с несравнима интензивност и красота конфликти, изчезващи култури и древни традиции, без да губи от око човешкия елемент. Той е в сърцето на една от най-успешните му и прочути снимки – „Афганистанско момиче“. Човекът е в центъра на работата му, дори когато е едва забележима куцукаща фигурка сред гигантската мъртвешка разруха.

Маккъри описва себе си като фотограф, който живее на ръба на конфликтите. Придобива международна слава през 1979 г., когато преоблечен като муджахидин изнася контрабандно първите снимки от окупиран Афганистан. Няколко години по-късно, в бежански лагер в Пакистан, той прави най-известната си снимка, фотография на афганистанско зеленооко момиче, която впоследствие се превръща в икона.

 

През последните тридесет години Маккъри е една от най-ярките личности в съвременната фотография. Удостоен е с някои от най-престижните награди, включително златен медал на името на Робърт Кара, наградата National Press Photographers и безпрецедентните четири първи награди от конкурса World Press Photo.

 

Изложбата може да бъде разгледани във VIVACOM Art Hall на ул. „Гурко“ 4, София, от 25 май до 17 юни 2016 г. Вход – свободен, почивен ден няма.

Площад "Славейков"