„Ще има няколко изказвания, ще има няколко публикации. След това ще бъдем оставени сами на себе си“. Този кратък коментар на българския десен евродепутат Светослав Малинов описва очакванията за предстоящия през януари доклад на Европейската комисия за напредъка на България по Механизма за сътрудничество и проверка. Излишно е да си задаваме въпроса: позитивна или негативна ще бъде оценката за постигнатия прогрес в сферата на правосъдието и вътрешните работи? Бламирането на т.нар. „исторически компромис” за промени в Конституцията, който бе тълкуван като първа стъпка към мащабна съдебна реформа, е достатъчно ясен знак. И Европейската комисия едва ли ще се затрудни да го разчете: няма политическа воля за истинска борба срещу корупцията както в съдебната система, така и по високите етажи на властта.

По-важно е какво ще последва от евентуална негативна оценка. Веднага - нищо. Средносрочно - увеличаване на недоверието към българските институции от страна на партньорите в ЕС. А дългосрочно българите ще трябва да свикнем с мисълта, че никой отвън не може да „оправи“ държавата ни. Не и ако достатъчно хора в самата страна не го поискат.

"Той Брюксел ще им каже"

Отдавна не е новина, че Механизмът за сътрудничество и проверка, по който България и Румъния вече девета година са подложени на наблюдение в сферата на правосъдието и вътрешните работи, няма силата да принуждава българските управляващи да установят върховенство на закона и да поведат битка както срещу конкретни корупционни афери, така и срещи структурните проблеми, които до момента правят тази борба почти невъзможна. Мантрите „позитивен/негативен доклад“ или пък „разделяне от Румъния“ отдавна са изгубили своята стойност като заплаха, която би могла да повлияе на властта в България. А настоящото паническо състояние на ЕС заради заплахата от тероризъм и мигрантския поток унищожи и последния „морков“ - приемането в Шенген. Което пък бе отлагано досега точно заради липса на съществени резултати в борбата срещу корупцията. А преведено от брюкселски това означава просто нежелание за раздяла с мафиотския модел на управление.

Лицемерното отношение на наднационалните европейски партии също допринесе за изтъняването на аргумента „Брюксел“. Българите на няколко пъти станаха свидетели на автоматична подкрепа на десните за десните, на левите за левите, на либералите за либералите и т.н. Независимо от това какво точно са натворили техните местни донори на гласове за Европейския парламент. Достатъчни са примерите, че Сергей Станишев е председател на ПЕС, а де факто ръководената от Делян Пеевски партия е уважаем член на либералите.

Кой тогава?

Всъщност, Брюксел има само един сериозен инструмент да направи тежки дните на всяко едно управление. Ограничаването на еврофондовете е последен лост за натиск - натиск не за извършване на реформи, които са се приискали на някой чиновник, а за спазване на правилата и налагане на върховенство на закона. Преведено отново от брюкселски това означава да не се краде толкова безогледно, а ако някой все пак го прави, да влиза в затвора. Подобна мярка има обаче и обратна страна - би наказала цялата държавна икономика, която в последните години разчита основно на свежия приток на пари от еврофондовете.

Нереалистично е да се очаква, че точно в този момент партньорските правителства от ЕС ще се задълбочат дотолкова, че да направят връзката между черната (откъм върховенство на закона) дупка България и дългосрочната заплаха, която произтича от това за сигурността на всички останали в Съюза.

Така давещите се ще се окажат оставени сами на себе си. Което не е задължително лоша новина. Периодично избухващите протести по поводи, различни от личния материален интерес, показаха, че има ядро от българи, за които застоят в миналото не е опция. Тези протести започнаха още по времето, когато България влезе в Европейския съюз - за защита на природата, за законност в управлението, срещу монополите, за морал, отново срещу унищожаването на природата, отново срещу беззаконията, после за реформа, после срещу спирането на реформата, пак за природата... Списъкът е дълъг и ще продължава да набъбва.

Засега тази енергия не е структурирана в преки политически действия, но както знаем - природата не търпи вакуум. Протестите, започнали веднага след „опраскването“ на съдебната реформа, също са част от тази поредица. И това го знаят дори най-запалените защитници на статуквото. Този път е доста по-дълъг от другия, който си представяме - Брюксел набързо да свърши работата. Не, работата ще трябва да си я свършим ние. Така е и справедливо.

Текстът е от Дойче веле.