СЛАВЧО НЕЙКОВ

Емоциите около прибързано представената от страна на работодателите пътна карта за реформи в енергетиката полека-лека отшумяват. Въпреки наличието както на безспорно добри предложения, така и на откровено несъстоятелни и противозаконни такива, документът се оказа стимул за поставяне с по-голяма острота на принципни въпроси за развитието на сектора. 

В това отношение на преден план излиза едно съществено обстоятелство. Независимо от различния им характер, и пътната карта, и провокираната от нея декларация на енергийния бизнес извеждат като водещ акцент необходимостта от доминиране на пазарните взаимоотношения в сектора.  Ясно е, че в тази връзка и работодателските организации, и енергийният бизнес гледат в една посока. А развитието на енергийния пазар е един от очертаните приоритети и в енергийната част в правителствената програма. 

Така искането за ускорено въвеждане на пазарни взаимоотношения определено е обществен приоритет, по който няма спор. И това само по себе си е положителен факт – към него обаче е наложително да се добави, че развитието на енергийния пазар трябва да се осъществява в съответствие със закона, европейските правила и при условията на максимална прозрачност, а също и при гарантирана независимост на КЕВР като диригент на пазарните взаимоотношения; както и че пазарът освен национални, има и много силни регионални измерения.

Ето защо дискусията по повод на пътната карта на работодателите предполага да бъде продължена и в други посоки, като решенията по някои от тях са повече от наложителни. 

В тази връзка бих искал да напомня един основен въпрос - какъв тип национална енергетика ще се развива в контекста на ролята на България за енергийната сигурност в регионален план и на каква база. 

Страната е традиционен износител на електроенергия в Югоизточна Европа, но въпросът дали целта е тя да остане такъв и при какви обстоятелства това е възможно, на този етап няма никакъв отговор. А въпросът е стратегически и респективно на него трябва да бъде отговорено в националната енергийна стратегия. Подготовката на актуализирана стратегия е част от правителствената програма, но законът предвижда, че тя се приема от Парламента на база на предложение от Министеркия съвет, а проектът на документа се изготвя от министъра на енергетиката. Когато към това се добави и наложителното обществено обсъждане, процедурата по финализиране на националната енергийна стратегия предполага един продължителен технологичен процес. Или – казано директно – опитът показва, че ако има финализиран от министерство на енергетиката проект,  са необходими поне шест месеца до приемането му от Парламента. 

Същевременно, в това отношение не трябва да се забравя, че възможностите на България да изнася електроенергия са се дължали винаги преди всичко на наличието на ядрени мощности. От днешна гледна точка обаче темата „ядрена енергетика в България“ следва да бъде разглеждана през призмата на няколко основни факта:

- липса на ясна визия, формулирана в осъвременена енергийна стратегия, какво ще става с ядрения сектор (извън продължаване сроковете за експоатация на 5 и 6 блокове на АЕЦ „Козлодуй“);

- в съседна Турция започнаха конкретни стъпки по изграждане на нови мощности, като активно се планират и други такива – при това на няколко площадки;

- има много открити въпроси относно изграждането на седми блок в АЕЦ „Козлодуй“;

- България очаква в кратки срокове арбитражно решение по повод АЕЦ „Белене;

- предизвикателствата в контекста на опазване на околната среда и нисковъглеродната енергетика стават все по-големи и в национален, и в евопейски план и др.

И ако приемем, че изграждането на АЕЦ „Белене“ може да се причисли към историята, все още не така стои въпросът за седми блок в АЕЦ „Козлодуй“. В тази връзка е необходимо да се напомни отново едно важно обстоятелство - при своевременно политическо решение, наличният реактор от най-ново поколение, произведен за нуждите на България, би могъл да спомогне за по-бързото решаване на въпроса с изграждането на нова ядрена мощност. Това безспорно ще постави България в коренно различен контекст както от гледна точка на националната, така и на регионалната енергийна сигурност – при това в дългосрочен план, който в ядрената енергетика се измерва с няколко десетилетия.

Такъв подход със сигурност ще доведе и до промяна на взаимоотношенията на междудържавно ниво по повод свързания с АЕЦ „Белене“ арбитраж. А същественият икономически стимул за националната икономика, какъвто представлява изграждането на такъв обект, съчетан с положителното обществено мнение към ядрената енергетика и с все още наличният отличен кадрови потенциал, е същностен допълнителен аргумент, който би трябвало да бъде обсъден от политиците. Само че това трябва да стане своевременно – освен ако политическата логика не е свързана с концептуалната промяна България да разчита все повече на внос и все по-малко на износ на електроенергия. 

-------------

Славчо Нейков е бивш комисар в енергийния регулатор. Бил е главен секретар на министерство на енергетиката. В момента е директор на Секретариата на Енергийната Общност във Виена. Анализът му е написан за Клуб Z. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.